Джеф Абот - 9-те слънца

Срещу сградата, в която се намираше апартаментът на Сандра Мин, имаше суши бар. Беше декориран в семпъл минималистичен стил. Озвучаваше го жалка японска попмузика, но поне я бяха пуснали тихо. Главният готвач изглеждаше много ядосан. Кълцаше намръщено змиорките, морските таралежи и безобидните сьомги. Мърмореше на японски и едва се сдържах да не го посъветвам на родния му език да се запише в курсове за овладяване на гнева. По лицето му се четеше колко обича да реже плът. Беше добре, че човек като него разполага със съзидателен отдушник.

Взех си обяда и седнах втренчен във витрината. Рибата, оризът и уасабито ми се струваха безвкусни. Силният утринен дъжд беше отслабнал. Сега денят сивееше, а вятърът носеше дъх на неразразила се буря. Не видях нито госпожа Мин, нито сина й да влизат или да излизат от сградата. Не исках да мисля за него като за Джак. Джак Мин звучеше като име на хлапе, което би могло да ми бъде съученик във всяко американско или англиканско училище в четиринайсетте различни държави, където изпращаха родителите ми — служители в благотворителна агенция — по време на скиталческото ми детство. Бяха добри хора, но по-загрижени да спасят света, отколкото да обърнат повече от пет минути внимание на собствените си деца. Обичах ги, а сякаш и те ме обичаха и това изчерпаше темата. Сигурен съм, че някой психолог би запълнил охотно цял ден с дисекция на младостта ми и връзката й с откраднатото ми дете. Но аз не бих оставил никое дете на произвола на съдбата. Независимо дали е мое или не. Има принципи, които си длъжен да отстояваш.

Леони седна до мен.

— Откри го?

— Да.

— Без база с данни.

Прозвуча, сякаш съм мамил.

— Да.

Тя отвори лаптопа.

— И сега какво? Ще седим тук, ще го чакаме да се появи и…? — сниши глас тя. — Ще го застреляш на улицата?

— Не.

Преглътнах последната хапка суши от чинията. Доставях си само храна, не удоволствие. Очакването да убиеш някого те убива отвътре.

— Ще направим само каквото иска Ана — каза тя и аз се почудих как ще реагира, ако взема клечката, оплескана със соев сос и уасаби, и я напъхам в ухото й.

— Досега свърших и моята работа, и голяма част от твоята — напомних й. — С всеки изминал миг губиш право на глас.

— Добре, Сам. Използвал си източници, с каквито не разполагам. Но аз открих за Джак Мин нещо, което не знаеш.

— Какво?

— Не мисля, че ще дойде да види майка си.

— Защо не?

— Тя го упреква за смъртта на баща му.

Погледнах я.

— Откъде разбра?

— Създадох мрежа от имена около Джак Мин — отвърна тя. — Наистина е учил в Нюйоркския университет и аз издирих хора, които са били във фейсбук профила му, преди да отмени регистрацията си. Реших да разширя търсенето, да видя колко връзки ще открия, да проверя при кого би могъл да се скрие.

Не попитах как е разкрила тази информация; беше вмъкнала крадливите си невидими пръсти в правилната база с данни или беше платила на други да го направят.

— И?

— Един от приятелите на Джак е написал блог за него. Баща му починал от сърдечен удар, когато разбрал, че ФБР издирва Джак, за да го разпита за незаконно манипулиране на копирни машини и кражба на поверителни данни от правни фирми и софтуерни компании. Умрял е тук… Пред очите на Джак.

— Негов приятел е писал за това?

Не е за вярване! Сега хората споделят в интернет неща, които навремето не биха казали на родителите си. Известна потайност не е излишна. Ще си призная, че не проумявам нуждата да споделяш в Туитър и фейсбук всеки трепет, предизвикан от телевизионен сериал, от лошо обслужване в ресторант или от безинтересна новина. Веднъж разглеждах пет минути Туитър и останах с усещането, че присъствам на партия покер, където всички веднага разкриват ръцете си върху хладната зелена покривка на масата. Предполагам, че всеки бивш шпионин е неспособен да превъзмогне необходимостта да не огласява мислите и тайните си. Но Джак Мин беше хлапе и следователно бе оставил електронни трохи пред нозете на приятелите си.

„Винаги остават следи“, беше казала тя и сега ги беше открила.

— Приятелят му е писал за майката на Джак.

Тя отвори лаптопа и го обърна към мен, за да прочета: „Мисля, че разбирам скръбта, защото баба и дядо починаха, когато бях малък, а кучето ми умря миналата година. Смъртта е част от живота. Не разбирам обаче обвиненията. Бащата на моя приятел Джак починал, защото изпаднал в шок от нещо, в което обвинили Джак, но не било доказано. И дори Джак да го е извършил, правилно ли е да го упрекнеш за смъртта на баща му? Що за майка би казала такова нещо на сина си? Благодарен съм, че моята майка не е такава“.