Джеф Абот - 9-те слънца

Извадих телефона си от джоба и го вдигнах пред очите си — съвременния електронен наочник. Палците ми се защураха по тъчскрийна, сякаш пишех най-спешното съобщение в историята на човечеството. Не вдигах поглед, опитвах се да се придвижа бързо и същевременно да остана извън полезрението на шофьора. Рискувах да надникна. Към мен летеше такси, но все още имах място. Таксиметровият шофьор очевидно очакваше да се затичам, да побързам. Нюйоркските таксиджии са преродени камикадзета и се придържат към неоспоримата теория, че е най-добре да не им пресичате пътя. Хранителна верига в действие.

Лимузината се отлепи от бордюра и аз се изпречих точно пред нея. Дясната броня закачи крака ми — хубав, силен удар, усетен не само от собствените ми мозъчни центрове за болка, но и във вътрешността на колата. Изкрещях и паднах по гръб като футболист, решен да изпроси червен картон на противника. Таксито спря на около крачка от главата ми. Съзрях отражението на артистично разкривеното си лице в лъскавата му, прясно измита броня.

Шофьорът на лимузината и шофьорът на таксито изскочиха от автомобилите си. Шофьорът на лимузината не продума, което ми се стори крайно необичайно. Логично е да очакваш клетви в невинност или загриженост. А той просто ме гледаше с очи, излъчващи същото безразличие като бронята на таксито. Таксиметровият шофьор буквално ми се разкрещя на английски с натрапчив еврейски акцент.

Портиерът обаче беше златно момче. Спусна се напред и коленичи до мен.

— Сър? Добре ли сте?

— Ох — простенах. — Кракът ми.

— Изпречи се на пътя ми — каза шофьорът на лимузината. — Ти си виновен. Гледай къде ходиш.

Говореше с лек източноевропейски акцент.

Забелязах, че Сандра Мин остана в лимузината.

— Имаш право — съгласих се. Разтрепераният портиер ми помогна да се изправя на крака. — Аз… мисля, че съм добре.

Шофьорът на лимузината и портиерът се спогледаха. Неловко. Портиерът каза: „Според мен няма да ни съди, ако му помогнем“. Шофьорът на лимузината каза: „Не ми пука“. Изглеждаше така, сякаш му е все едно дали ще прегази мен или грапавина по шосето.

Шофьорът на таксито пристъпи несигурно от крак на крак.

— Добре е, че ти внимаваше — казах му. — За разлика от някои други.

Ето, хвърлих ръкавицата. Шофьорът на лимузината насочи стоманения си поглед отново към мен, докато портиерът ме побутваше към тротоара. Зад таксито започнаха да се трупат коли. Засвириха клаксони, израз на безкрайното търпение на нюйоркчани. Таксиметровият шофьор установи, че вече съм проблем на портиера. Реши да се прибере в таксито си.

И четири коли зад него аз забелязах Леони в сребристия „Приус“. По лицето й се четеше безпокойство, съчетано с решимост, каквато само родител може да излъчва.

Аз се заклатушках към тротоара, отказвайки помощ.

— Добре съм — заявих.

При нормални обстоятелства е редно да поискаш документите на шофьора или телефонния му номер, в случай че нараняванията се окажат по-сериозни. Обмислих го, но прецених, че така ще събудя подозрение. Никак не ми харесваше изражението му; наблюдаваше ме като хората, които ме разпитваха преди години, когато кандидатствах за „Специални проекти“. Претегляше ме — единствено като враг. Не знаех кой е и реших, че е по-добре да проявя сговорчивост, след като Леони вече е заела позиция. Вдигнах ръка.

— Имаш право. Аз съм виновен. Не гледах къде вървя. Съжалявам.

Изключих телефона и го прибрах.

Шофьорът ме изгледа изпитателно.

— Какво? Какво има сега? — възкликнах, печелейки „Оскар“ за ролята си на раздразнен нюйоркчанин.

Шофьорът на лимузината влезе в колата, без да продума, и се отлепи от бордюра. Други автомобили, впримчени в задръстването, го бяха заобиколили, но когато спря пред знака „Стоп“, за да навлезе в платното, Леони и приусът й под наем бяха на две коли зад него. Тя изглеждаше решена да се залепи за амортисьорите му. Забелязах, че си е надянала големи слънчеви очила с толкова тъмни стъкла, че можеше да заварява с тях, а буйната й кестенява коса бе прибрана назад и покрита с бейзболна шапка. Нещо у нея ми се стори познато.

Притеснявах се за Леони. Не беше обучена да следи, беше будувала почти цяла нощ и я движеха само възбудата и страхът. Шофьорът изглеждаше костелив орех. Тя очевидно беше умна, образована и ако беше свикнала да общува с престъпници, би трябвало да е обръгнала. Трябваше да го проследи.

— Наистина ли сте добре? — попита портиерът.