Джеф Абот - 9-те слънца

„Мили Боже“, помислих си. Какво сме правили, когато е нямало блогове? Дали някой би изпратил такова писмо до вестника? Или би обсъждал върху ораторска трибуна в ъгъла на парка личен семеен въпрос, поставяйки същевременно себе си в центъра на вниманието.

Погледнах отново към входа на сградата на госпожа Мин. Портиерът стоеше зад стъклото и наблюдаваше дъжда.

— Значи Джак и мама Мин не са близки.

— Но той е отчаян. Наистина отчаян.

— И какво…?

— Ако смята да се предаде на ЦРУ, значи възнамерява да изчезне. Може би иска майка му да замине с него. Или идва да се сбогува. Последно сбогом.

— Не знам.

Не исках да знам какви са подбудите на Джак Мин. Не исках да го възприемам като… личност. Исках да знам къде се намира в определен момент и къде ще успея да го убия, без да ме заловят. Затворих очи. „Новем солес“ щяха да ме превърнат в чудовище, както доктор Франкенщайн съшива останки от трупове и задвижва похабените вени и мускули с електричество. Не знаех какво ще бъде, когато стана от лабораторната маса. Надявах се само да бъда баща с дете.

Но не исках да вниквам в… проблемите на Джак Мин. Те скоро щяха да приключат.

Бащата на Джак Мин беше умрял пред очите му. Замислих се за Дани. За брат ми, не за сина ми.

Моят брат. Застигнат от ужасна, унизителна смърт. Беше се включил в миротворческа мисия в Афганистан. Загърби разума за сметка на порива си да помага на хората. С приятел от колежа се скиташе из обветрените хълмове отвъд Кандахар. Заловиха го. Три седмици нямахме вест от него и после видеозаписът разкри чудовищната истина в Ютюб: моят брат Дани, коленичил върху сух пръстен под, заобиколен от маскирани главорези, които го принуждават да бръщолеви безсмислици с разтреперан, неузнаваем глас. После те заизричаха собствените си ритуални скороговорки и му отрязаха главата, докато камерата отмерваше всяка последна секунда. Накрая прерязаха гърлото на приятеля му.

Мислите, че убийството разделя семейството или го сплотява? Не знам; зависи с колко дебел слой лепило е слепено. Екзекуцията обаче е по-различно убийство. Когато обезглавят брат ти с нож, дълъг един лакът, защото е отишъл да помага на хората, и всички в свободния свят могат да видят последните му мигове благодарение на безмозъчния равнодушен интернет, тогава най-ужасният ти семеен кошмар става увековечено обществено достояние и увеселение. Не можеш да възпреш спомена; от ужаса те делят само няколко натискания на мишката.

Ще, повярвате ли, че хората ми изпращаха линк към видеозаписа? Наистина. Не знам защо и какъв жесток импулс ги подтикваше, но го правеха.

— Мислиш ли, че ще отиде при някого от старите си приятели? — попитах.

— ФБР все още го издирва за разпит. Тоест ако не искат да ги обвинят в съучастничество, приятелите му едва ли ще го приемат с отворени обятия.

— Обвиненията ще отпаднат, ако се срещне с ЦРУ — казах. — Това несъмнено ще е част от сделката, за да се предаде.

— Но майка му сигурно е последният човек, който ще го издаде.

— Вярно. Тя е дипломат от кариерата. Ще изгуби много, ако той се появи. Ще й причини неудобство.

— Тогава? Седим тук, чакаме и дъвчем калифорнийски рулца като частни детективи на пост? Възможно е вече да е идвал и да си е тръгнал.

Гласът й издаваше отчаяние.

— Не — казах. — Ще влезем и ако той е там… хмм… ясно какво. Ако го няма, ще открием къде е.

Една лимузина спря до бордюра. Униформен мъж с едро телосложение излезе и заговори портиера.

След няколко минути Сандра Мин се появи отвън.

— Къде е колата под наем? — попитах.

— В гараж на една пресечка оттук.

— Искам да проследиш лимузината. Трябва да разбера къде отива.

Леони захлопна лаптопа. Госпожа Мин разговаряше с шофьора, който очевидно й показа някакъв документ за самоличност. Портиерът беше отстъпил дискретно назад и бе заел обичайното си място.

— Ще тръгнат, преди да ги настигна — каза Леони.

— Върви! Ще се погрижа да са тук.

— Не знам как се следи кола.

— Карай след нея и гледай да не те забележат. Детинска игра.

— Благодаря.

Леони излезе тичешком от суши бара и гневният главен готвач я изпепели с поглед, все едно офейква, без да си плати сметката. Аз хвърлих щедро няколко банкноти в купичката за уасаби.

Когато излязох на 59-а улица и ме обгърна влажната пелена на деня, шофьорът на лимузината тъкмо затвори вратата на госпожа Мин и седна зад волана. Трябваше да преценя времето точно като за изстрел. Да пресека улицата, без да ме блъсне кола, такси или велосипед. Да улуча момента така, че да си поговоря с шофьора.