Джеф Абот - 9-те слънца

— Хмм… не. Кофеинът вече ми действа разрушително.

„Само храната ти се отразява разрушително, мамо“, помисли си той. Чувстваше се разкъсан между копнежа и негодуванието — два края на едно и също въже, прерязващо сърцето му.

— Нека бъде безкофеиново тогава.

— Гладен ли си?

— Не.

Той я последва в кухнята, където тя се засуети около кафе машината.

— Как си, мамо?

„Не биваше да идвам тук“. Завладя го ненадейно изкушение да й разкаже всичко, да се впусне в обширно признание за опасността, която го дебне, да я помоли за помощ. „Сбогувай се и тръгвай. Не поглеждай назад. Иначе нищо добро не те чака“.

— Добре съм.

— Още ли работиш като консултант?

— Да, от време на време. Обмислям дали да не напиша нова книга.

— Радвам се.

Тя сипа вода в кафе машината.

— Къде се криеше, Джак?

— В Холандия.

— Трябваше да се досетя. Толкова много младежи от цял свят се тълпят край каналите. Заради дрогата си отишъл там, предполагам.

— Не, мамо, учех в университета. Пробвах марихуана, но предпочитам да прочета хубава книга или да отида на кино.

Тя примигна. Върху устните й затрептя усмивка.

— В университета. Бягаш от полицията и се връщаш в училище.

— Е, под чуждо име.

— Как се сдоби с нова самоличност? С дипломи? Как плащаше таксата за обучение?

Тя вдигна ръка, сякаш да се предпази от огнена искра.

— Няма значение. По-добре да не знам какви други престъпления си извършил. Ще разкажеш на адвоката. За бога, сега и холандците ще те изправят пред съда.

„Включително за убийство“, помисли си той. Най-добре да не се впуска в подробности.

— Искам да видя гроба на татко.

— Няма гроб. Кремирах го. В кабинета е.

— Той е тук?

Тя се обърна към кафе машината.

— Разбира се, да не мислиш, че съм го изхвърлила?

— Наричат го разпръскване на праха, мамо.

— Е, той е още тук.

Джак се върна в дневната. Върху широка полица с книги стоеше урната, точно до „История на изкуствата“. Беше красива. Сълзи се надигнаха в очите му, готови да бликнат. Той погледна бюрото, килима и усети скръбта като кладенец в сърцето си, дълбок и тъмен, и всички ужасни спомени го заляха като неканен прилив.

— Как е възможно да си постъпил толкова неразумно? — проехтя остро гласът на баща му, изпълнен с шок и срам.

— Полицията иска да те арестува. Извършил си углавно престъпление.

— Знам.

— Углавно престъпление! С какво сме заслужили това? Съсипа си живота, съзнаваш ли го? И защо? За да се поперчиш? Да докажеш, че си по-умен от другите? Единственото, което доказа, Джак, е, че си невъобразимо глупав.

— Да. Съжалявам. Много съжалявам.

— Съжаляваш, че си го направил или че те разкриха?

— Не знам. Просто го направих.

— Не си невинен? Не е грешка?

— Не, сър. Направих го.

— Защо? Защо? Продаде ли откраднатата информация?

— Не. Не знам защо го направих.

— Очакваш да… — баща му си пое дъх. — Очакваш да повярвам, че умно момче като теб е неспособно да прозре собствените си подбуди?

— Просто го направих. Това е. — Гласът на Джак пресекна. — Обичам те, татко, съжалявам. Обичам те.

— Обичаш ме? Защо тогава пропиля бъдещето си?

— Само това те интересува, нали, моето бъдеще?

— Да не би да намекваш, че си го направил, за да привлечеш внимание, Джак? О, моля те. Толкова повърхностно оправдание! Почти детинско.

— Не знам защо. Наистина не знам.

Болката в очите на баща му пресече Джак по-силно от брадва. Баща му седна зад бюрото си, придърпа жълт бележник и взе химикалка. Започна да пише.

— Трябва да обмислим какви възможности имаш. С майка ти…

После впи стъписано юмрук в плата на ризата върху гърдите си и сключи пръсти.

— Не е така… — отрони и се свлече върху килима.

Майка му влетя при тях и извика името на баща му.

Джак грабна телефона, набра 911 и помоли линейката да побърза.

— Остави слушалката и майка му произнесе много спокойно:

— Махай се.

— Линейката идва, мамо.

— Махай се.

— Не мога, не мога да го оставя.

— Ти си виновен. Причини му го с егоистичната си глупост. Искам да си вървиш.

Тя коленичи до съпруга си; не погледна сина си.

— Тръгвай или полицаите ще те арестуват.

— Мамо, не мога да оставя татко.

— В затвора няма компютри. Не знам какво ще правиш.

Странно беше спокойствието й.

— Не ми пука.

— Той е мъртъв.

Майка му го погледна с жестоки, изпепеляващи очи. Джак се уплаши, защото в тях съзря истинска омраза.

— Ти ми го отне. Върви! Махай се, Джак. Не искам да те виждам повече.