Джеф Абот - 9-те слънца

Фейджин докладва за разговора, изключи телефона и отиде да види дали оливъртуистовците са поставили електронните си капани в московската електрическа мрежа.

Манхатън, Ню Йорк

Час по-късно Джак я видя.

Майка му крачеше по тротоара с обичайната си стегната походка. Носеше светлосин дъждобран. Косата й беше с безупречна прическа и сивите кичури бяха повече, отколкото си спомняше. Носеше пликове от местната бакалия и найлонът се издуваше от покупките й. Той пресече улицата и тръгна към нея.

„Не се извръщай — помисли си. — Не ми обръщай гръб“.

Зачака да доближи до него.

— Здравей, мамо.

Тя спря и надникна изпод сводестото убежище на чадъра. Огледа го, сякаш е снимка, която е открила в чекмеджето и не се сеща кога и къде е заснета. Всеки миг от мълчанието й беше мъчение. Прииска му се циментът под краката му да се разтвори като бездна и да го погълне. Дъждовна пелена се сипеше от периферията на чадъра й.

— Здравей, Джак.

Всъщност не изглеждаше изненадана.

Той се протегна към плика с покупки.

— Тежък е.

Забеляза пиле и ориз, но също бисквити „Ореос“, ябълки и картофен чипс. Странно, още купуваше любимите му лакомства.

Позволи му да вземе плика.

— Да, тежи. Благодаря.

— Може ли да поговорим няколко минути?

— Само няколко минути? — попита тя и той долови едва чутата болка в гласа й.

— Не за дълго. Знам, че си заета, мамо.

Това беше рефренът от младостта му: „Не сега, Джак, заета съм. Да, скъпи. Ще видя рисунката ти след малко. Мама е заета. Мога да ти помогна за домашното по математика по-късно, Джак. Сега съм заета“. И накрая: „За какво искат да говорят с теб полицаите? Имам среща с посланика“. Спомни си как веднъж, когато беше на девет, заяви, че е посланикът на Кидония, детската държава, и тя се засмя и го прегърна, без да съзнава, че това е зов за внимание. Джак се поздрави мислено, че е прикрил горчивината в гласа си.

— Всъщност не съм заета и много се радвам да те видя.

Тя протегна ръце и го прегърна неловко. За последно го беше прегърнала, когато преди две години се дипломира предсрочно в Нюйоркския университет. Преди ФБР да се появи на прага им да го търси. Той устоя на изкушението да я прегърне, да я притисне силно, толкова силно, че да не може да му се изплъзне.

Тя го помилва по лицето. Той се опита да не затвори облекчено очи.

— Какво е това? Имаш хирургически белег на гърлото.

— Стана случайно.

„Простреляна ме, мамо. Раниха сина ти“.

Не, не можеше да го каже, призля му дори при мисълта как думите се надигат в гърлото му.

— Как?

— Няма значение.

— Има значение, разбира се. Защо не ми се обади, Джак? Къде беше?

— Няма значение.

Очебийната лъжа едва не го задави, но той просто я задържа в прегръдката си. След миг ръцете й го докоснаха по гърба и го притиснаха предпазливо.

— Добре ли си, Джак? Да влезем вътре? — попита сепнато тя.

Той се отдръпна от нея и усети по лицето си сълзи, смесени с дъждовната влага. Засрами се. Тя не каза нищо, докато той ги бършеше с опакото на дланта си. Нейното лице беше сухо. Както винаги.

Тя беше дипломат, затова той отговори дипломатично:

— Да. Омръзна ми да бягам, омръзна ми да се крия. Исках първо да те видя. Преди да отида в полицията.

Не, мамо, дойдох да се сбогувам — искаше му се да й каже. Сбогом завинаги. Не биваше да идвам. Толкова е трудно.

— Ще влезем вътре, ще пийнем кафе и ще се обадим на адвокат.

„Човек на действието както винаги“ — помисли си той.

— Нека първо да поговорим. Ти и аз. Преди адвокатите, нали?

Майка му мина бързо край портиера и те се изкачиха мълчаливо с асансьора. Искаше да види лицето й, но гледаше как от чадъра се стича вода върху пода. Джак влезе в жилището и въпреки задушната пролетна топлина усети хлад. Апартаментът беше същият, какъвто го помнеше — съвършен като от списание, декориран с колекцията й от китайско изкуство по червените стени и снимки на майка му с президенти, бизнесмени, дипломати и други знаменитости. Допълваха ги творби от различните й постове в Държавния департамент — Хонконг, Виетнам, Южна Корея, Перу, Люксембург. Беше събирала мозайка от целия свят, парченца красота от всяко място, за да украси гнездо, където никоя друга птица не желае да живее. В един ъгъл имаше семейна снимка на него и на баща му. В периферията на живота й, на границата на кръга.

— Искаш ли безкофеиново кафе? — попита тя.

— Имаш ли обикновено? Изморен съм.