Джеф Абот - 9-те слънца

Най-добрите хакери невинаги са на държавна заплата. Понякога хакерите не бива да са свързани с теб, когато нарушаваш закони и договори.

Фейджин беше нашият заден джоб, нашият воин, нашето прикритие. Той и неговите оливъртуистовци. Когато се наложеше да рушим или да крадем и действията ни не биваше да се свързват с ЦРУ, тогава „Специални проекти“ и Фейджин излизаха на сцената да пребъркват незабелязано джобове.

— Вече не работиш за „Специални проекти“, Сам — каза Фейджин. — Махай се.

— Сега съм консултант на свободна практика. Като теб. Неофициално.

— Наистина? — любимата дума на Фейджин, поднесена с ухилване. Веднъж броих колко пъти я произнася по време на разговор и спрях на петдесет.

— Дойдох да те помоля за услуга.

— Наистина? Повтарям — махай се.

— Времето ме притиска. Кажи ми каквото искам да знам или ще разкажа на севернокорейците за теб и екипа ти. И на руснаците. И на китайците. И на иранците.

Фейджин и хакерският му отряд шпионираха и създаваха неприятности на много врагове. Дори и на приятели. Ще спомена само, че французите, бразилците и японците също имат основания да го мразят. Просто са в неведение.

— Не би посмял.

— Животът на детето ми зависи от това, Фейджин. Ще посмея. Седни да поговорим.

Той седна. Още приличаше на учител по информатика, какъвто е бил навремето в нюйоркска гимназия. На стената висеше грамота „Учител на годината“ от дните, когато още е преподавал, миришел е на тебешир, на маркери и на задушни компютърни кабинети. Разбира се, Фейджин притежаваше неотразим талант да насърчава младите таланти и да формира съзнанията им. За жалост ги насърчавал да проникват в банкови и държавни бази с данни, обикновено като лудория. „Специални проекти“ го бяха наели, когато той и ловките му джебчии се опитали да се вмъкнат (неволно) в дъщерна компания на ЦРУ. Спестили на Фейджин и питомците му затвора и го насочили към по-ползотворни занимания. Пред външния свят Фейджин се водеше софтуерен консултант.

— Животът на детето ти? Не ставаш ли мелодраматичен?

Не знаеше нищо за живота ми. Доколкото ми беше известно.

— Търся млад хакер с китайско потекло, вероятно отрасъл тук, в Ню Йорк.

— О, това стеснява кръга — подбели очи той. — Наистина. Лявата или дясната колонка от телефонния указател предпочиташ?

— Познаваш ли хакер, изчезнал през последните една-две години?

— Не.

Забелязах скръстените му ръце да се стягат за миг. Налагаше се да задавам много точни въпроси, за да получа полезен отговор. Основният принцип на Фейджин е, че информацията и разузнаването са единствената валута. Наистина.

Отворих мобилния си телефон. Не казах нищо. Просто исках да го види. Сега той беше по-страшен от зареден пистолет.

— Мисля, че е от Ню Йорк и е извършил нещо лошо, принудило го да се скрие под фалшиво име, Джън Мин, в Делфтския технологичен университет. Върнал се е в Ню Йорк. Поел е огромен риск, макар да има всички основания да прокопае тунел под някой холандски канал и да се спотаи там през следващите десет години. Според мен причините са семейни.

— Много азиатски хлапета учат информатика, но малцина се посвещават на хакерство. Културни задръжки. Китайските деца повече уважават авторитета — огледа Фейджин върховете на пръстите си. — Не че си падам по стереотипи и генерализации. Наистина.

— Колко познаваш?

— Е, неколцина. Минавали са през моя… хмм… лагер. Пазя им данните.

— Защото не искаш да проговорят за работата ти, или защото пак ще ти потрябват?

— И двете. Ако ти ги покажа, ще си тръгнеш ли?

— Трябва ми име, Фейджин.

— И после какво?

— Няма да споменаваш на „Специални проекти“, че съм бил тук, а аз няма да дам домашния ти адрес и истинското ти име на многото ти врагове отвъд океана.

— Обиждаш ме. Не мисля, че ще го направиш, Сам.

— Става дума за детето ми. Правилата са зачеркнати.

Той стана. Последвах го до един от компютрите.

Приведох се към екрана. Исках да се уверя, че няма да изпрати имейл на Огъст или на другиго от „Специални проекти“. Хакерите са по-ловки и по-неуловими от джебчиите. С едно натискане на бутона Фейджин можеше да преформатира цялата мрежа. Да ги наблюдаваш пред клавиатурата е като да гледаш кобра да се надига бавно от плетена кошница.

— Имам досиета на всички оливъртуистовци — каза той.

Вписа парола за достъп — прекалено бързо и не успях да я разчета. После още една и още една. Видях файл на име ТУИСТ. Отвори я. Появиха се десетки имена. Той избра няколко и досиетата им се отвориха. Включително снимките. Едва ли Фейджин ги беше заснел лично; приличаха на откраднати от паспорти или шофьорски книжки. Дори от ученически бележници. Някои деца изглеждаха тринайсет-четиринайсетгодишни. Правителството ви в действие, дами и господа!