Джеф Абот - 9-те слънца

— Ами кажи ми!

Леони знаеше повече за мен, отколкото аз — за нея. И кого трябваше да виня?

Тя повдигна вежди и отпи дълга глътка от кафето, за да остави напрежението да се разсее. Порицах се мислено, че я провокирам. Сега имах нужда от нея; нравствените поучения трябваше да почакат.

— Ако е от Ню Йорк, кръгът от възможности се стеснява значително.

Приведох се напред и се взрях в екрана на компютъра й. Разгледах чатрума и отделните колонки с коментари, маркиращи различни разговори.

— Какъв е този сайт?

— „Даркхенд“. Хакерски форум.

Тя започна да пише.

— Така научих кой е Джън Мин. Намерих хакери с отворени задни вратички към системите, до които ми трябваше достъп. Между другото, времето им се заплаща.

— Колко?

— Ще изпереш малко пари за тях. И двамата са китайци. Искат да прехвърлят около петдесет хиляди долара в американски сметки. Ти ще им помогнеш.

— Как по-точно?

— През бара ти в Лас Вегас.

Знаеше за бар „Каньон“. Не само че там съм се срещал с Ана, но и че го притежавам.

— Твоите приятелчета няма да перат мръсните си хакерски пари през моя бар.

Бог знае как са спечелени. Пари в брой от банкомати с пробита защита или от компании, плащали, за да не блокират сайтовете им… Леони ме въвличаше в нови престъпления. Гневът ми сякаш я развесели.

— Не можеш да откажеш. Сделката е сключена. Заради децата.

Тя, разбира се, беше абсолютно права. „Заради децата“ — двете най-могъщи думи в езика. Добре, помислих си. По-късно ще разрешавам този проблем.

— Не давай обещания, които не можеш да спазиш.

— Искаш ли да намерим това момче или не? — стана тя. Очите й блестяха разярено. — Ще правиш каквото ти казвам. Няма да спорим!

— Успокой се — казах. — Имам право да знам когато замесваш мен и бизнеса ми в престъпна дейност.

— А аз имам право въобще да не ми пука.

Оставих пет секунди да отминат в тишина.

— Така… Да използваме за отправна точка предположението, че нещо лично го свързва с Ню Йорк.

Леони кимна.

— Открием ли какво е, откриваме и него — обърна се тя към лаптопа. — Ще се залавям за работа. Благодаря за закуската.

— И какво? Аз ще чакам? Не.

— Имаш ли идея как да си полезен? — Гласът й прозвуча рязко. — Аз ще го намеря, ти ще го убиеш, Куршуме. Твоята задача е по-лесна.

— Не се налага да моля изчанчените си приятелчета за помощ — казах.

Излъгах. Имах източници от средите на „Кръглата маса“, но не възнамерявах да споделям това с нея. Продиктувах й номера на мобилния си телефон. Вместо да го запише, тя го повтори на глас.

— Къде отиваш? — попита, когато тръгнах към вратата.

Не й отговорих. Нямаше смисъл. Нейният начин щеше да отнеме прекалено много време.

Челси, Ню Йорк

Повечето кодови имена във фирмата не са майтапчийски, но неговото беше — Фейджин, главатарят на крадците от Чарлс-Дикенсовия „Оливър Туист“, който прибира бездомните лондонски деца и ги превръща в джебчии. Моят познат Фейджин беше осъвременил литературния герой.

Отидох до Челси с метрото. Вече наближаваше пладне и по улиците се разхождаха купувачи и оглеждаха произведенията на изкуството, изложени по витрините на многото галерии. Тръгнах към последния известен ми адрес на Фейджин. Надявах се да не се е преместил. Изкачих се до последния етаж на сградата, почуках и се заслушах. Превъртях бравата и влязох.

Апартаментът беше просторен (не ми се и помисляше колко струва) и все още негов. На стената висеше снимка на Фейджин и съпругата му — усмихнати на фона на тропическа гора. Той беше кльощав и имаше червеникава брада и много тъмни кафяви очи. Мръсните чинии от закуската бяха натрупани в мивката. Каната с кафе беше пълна. Аз живеех в полупразни полуапартаменти-полуофиси над барове; започвах да забравям какво е да живееш в истински дом. С Луси имахме красив дом в Лондон, близо до Британския музей — уютно място, където да се връщаш вечер, изпълнено с повеи от живота, който си изграждахме. Но сега беше по-добре да не мисля за това. Предполагате навярно, че човек, избрал името на Фейджин от „Оливър Туист“, едва ли би откликнал на сантиментална молба да ми помогне да спася горкото си дете.

Апартаментът беше с четири спални. В едната имаше легло от „Икеа“. По мебелите и по пода се валяха мъжки и женски дрехи, Фейджин си падаше мърляч. Във втората спалня имаше шест компютъра върху дълга маса, стол с бобови шушулки и телевизор с модерна конзола за игри. Фейджин продължаваше да прилага старите си трикове.