Джеф Абот - 9-те слънца

— Ник е бил щедър. А сега ти си щедра с неговия приятел Мин.

Рики прокара длани по джинсите си.

— Мин искаше да напусне страната. Дадох му само няколко имена на хора, които могат да му помогнат.

Тя вдигна очи и го изгледа предизвикателно.

О, просветваха искрици. Той знаеше как да потушава пламъка на дързостта.

— Искам да знам къде е Джън Мин и какви доказателства има срещу хората, за които работеше Ник.

— Не мога да отговоря и на двата въпроса.

— Пътува за Ню Йорк. Един човек се опитва да пробие информационните бази с резервации и да открие дали лети от тук или от друг град. Но предполагам, че ти можеш да ми кажеш и да ми спестиш усилия и пари.

Стоманеносивите му очи се насочиха към нея, после към пистолета и накрая — отново към нея.

Тя не проговори.

— Добре ще е да ми помогнеш — изправи се той. — Колко струва оборудването ти?

Извади нещо тежко от джоба си. Магнит, голям магнит, като онези в заводите. Пиер в Брюксел му беше казал с какво се занимава Рики и той бе решил да й отнеме бизнеса. Понечи да прокара магнита покрай рафтовете.

— Спри! Ще ги съсипеш!

Тя се изправи с ужасено изражение.

— Да. Ще унищожа — и той се засмя при тази мисъл — около четирийсет хиляди евро за пет минути, ако не отговориш на въпроса ми.

Стори му се, че забелязва още една гневна искрица в тъмните очи. После тя се предаде.

— Отлетя за Дъблин — каза тихо. — После с директен полет за Бостън. После с влак до Ню Йорк. Предпочете заобиколен маршрут.

— Благодаря. Там ще се срещне с ЦРУ.

— Не знам. Не ми каза.

Той й повярва.

— Има някаква улика срещу мен? Каква е?

Сега страхът й — и той разбра, че е там, под повърхността на мнимата й самоувереност — пролича.

— Наистина не знам. Не ми е показвал никакви улики. Не ми обясни и аз не попитах. По-добре да не знам.

— По-добре е, разбира се. Имаше ли компютър?

— Нямаше. Аз му дадох мой лаптоп.

— А диск? Или флашка?

— Не видях, но може да я е скрил.

— Как да се свържа с него по телефона?

— Не взе телефон. Не мога да му се обадя. Не искаше да ме замесва, ако го заловят.

Той й повярва отново.

— Притежава улика, която ми трябва. Знаеш го.

Той плъзна дулото на пистолета по челюстта й.

— Овалът на лицето ти е прекрасен, Фредерик…

Тя заекна:

— Той… той…

— Какво?

Тя затрепери.

— Тръгна днес. Преди да тръгне, се облече… и докато си слагаше ризата, забелязах, че за гърба му е залепен плик. Той излъга и каза, че е превръзка, но разбрах, че не е.

— Колко голям плик?

Тя изобрази правоъгълник с ръцете си. Малко по-малък от лист хартия.

— Какво имаше вътре?

Тя прехапа устни. Така изглеждаше крехка, мила. „О — помисли си той, — гладът никога не стихва. Никога“.

— Рики! Ще се погрижа бизнесът ти да остане невредим, ако ми кажеш. Ще ти дам оборудване да го разшириш, млада госпожице. Или ще го унищожа. Ти решаваш.

Разбра по колебанието й, че знае. Знаеше. Може би го беше зърнала, докато Джън Мин е бил под душа или докато е спял.

— Беше бележник — каза тя. — Нещо като дневник. С червена кожена корица.

— И какво съдържаше този бележник?

— Снимки. Имейли. Компютърни разпечатки. Графики. Принтирани и залепени. Но нищо не разбрах. Нищичко. Каза, че Ник е откраднал материалите от хора, които сте изнудвали.

Наблюдателя присви устни.

— Дигитализира ли бележника?

— Не и тук. Щеше да отнеме време.

Оборудването й трябваше да бъде отнето или запазено, анализирано и проверено. Джън Мин сигурно беше оставил диря. Наблюдателя реши, че трябва да замине за Ню Йорк. Незабавно.

— Извини ме, моля те, Рики.

Той извади телефона си и нареди на човека, когото набра, да дойде в апартамента на Рики.

— Почакай малко — каза и закри с длан телефона. Обърна се към нея: — Ето какво мога да ти предложа, Рики, и съжалявам, че сделката не е по-добра. Моята групировка поема бизнеса ти. Ще продължиш да работиш, но ще вземаме петдесет процента от печалбите ти. Ако се справяш добре, ще ти помогнем да поемеш и други операции в Брюксел и в Антверпен. След малко моите хора ще дойдат тук да проверят компютрите ти и да се уверят, че ми казваш истината. После ще те оставим на мира.

— Не можеш… — заекна тя ужасено.

— Мога, разбира се. Ако откажеш или ни предадеш, ще накарам някой от подчинените ми да те натъпче с хероин и да те предаде на сводник, който ще те изнасили и ще те продаде вероятно на бордей в Нигерия, Мароко или Югоизточна Азия. Сигурно ще ти е по-леко в Азия; там смятат момичетата от Сенегал за по-екзотични и се отнасят по-добре с тях.