Джеф Абот - 9-те слънца

— Отврат… Съжалявам.

Леони явно беше майстор на омаловажаването.

— Отвратително е. Вярно.

Тя извади снимка от портфейла си. Беше износена и прокъсана, сякаш е изживяла тежки мигове в портмонето й.

— Това е Тейлър.

Беше по-едро бебе от Даниъл, два-три месеца по-голяма, с по-закръглени бузки, с по-тъмна коса и меки, сладки кафяви очи.

— Мило момиченце.

— Да. Много.

— Нямаш съпруг?

— Вече не сме заедно. Предпочитам да общувам с истински човешки същества.

— Недружелюбна раздяла?

Тя взе снимката на Тейлър и внимателно я прибра в задното джобче на портмонето, далеч от кредитните карти. Забелязах петънце от мастило на гърба, докато я пъхаше на мястото й. Пусна портфейла в дамската си чанта.

— Да.

— Как ще му обясниш, че Тейлър е изчезнала?

— Тя му е безразлична. Пет пари не дава. Видя я веднъж и категорично заяви, че не желае да я вижда повече.

— На колко е Тейлър?

— Почти на година — пое дълбок, успокоителен дъх Леони. — Тейлър е целият ми живот, Сам. Всичко.

— Ще я върнем. Ще върнем и двамата.

— Ана трябва да ги доведе в Ню Йорк — гласът й беше недоловим шепот. — Ако спази уговорката. Чудя се как ще успее толкова бързо с дъщеря ми.

— Лъже ни — казах тихо.

Очите й се стрелнаха към мен.

— Може и да ни върнат децата, но няма да искат да се навъртаме наблизо, след като… се справим с мишената — добавих. — Телефонното обаждане и църквата са лъжи, Леони. Не искат да ни заловят. Не се помайваш наоколо, след като си изпълнил задачата. Отдалечаваш се.

Тя замълча. Напрегна се, когато произнесох думата „задача“, сякаш задрямалите бизнесмени и препили комарджии край нас ще я преведат като „убийство“.

— Насилието не ти е стихия — констатирах.

Тя не ме погледна.

— Прав си — потърка лице. Приведе се към мен. Усетих дъх на ментови бонбонки. — Не го тълкувай погрешно, но и ти не ми приличаш много на убиец.

Бях убивал. Не и преди да ми отнемат жената. Но бях убивал много пъти, за да спася себе си или други хора, откакто „Новем солес“ погуби живота ми. Бих искал да кажа, че жертвите тежат мъчително на съвестта ми, но ще излъжа. Те ми бяха отнели жената, детето. Бяха ми попречили да си ги върна. Опитаха се да ме убият. Защо да изпитвам вина? Смъртта не ми доставяше удоволствие и не исках да убивам отново. Понякога сънувах убийствата и се страхувах дори да помисля, че променят съзнанието ми като на войник, видял най-непоносимите ужаси на бойното поле.

Но това дете, този Джън Мин. ЦРУ го бяха заловили в Амстердам, бяха го принудили да им предостави достъп до стругарския цех, където избухна престрелката. А сега той се беше обърнал срещу „Новем солес“. Би трябвало да му се възхищавам, да го закрилям, да го спечеля за моята кауза. Да го включа в собствения си списък на защитени свидетели, за да ми разкаже какви прекрасни мръсни тайни знае, и после да започна да изтръгвам живеца на така наречените „Новем солес“.

С него можехме да си поговорим. Най-приятното разискване на света.

Ала аз щях да го убия. Затворих очи. Той беше на колко? Двайсет и две-двайсет и три? В началото на житейския си път. Заинтригува ме идеята, че е възможно човек, едва прекрачил прага на пълнолетието, да представлява смъртна заплаха за международна престъпна групировка (това беше моята теория за природата на „Новем солес“, независимо от префърцуненото им латинско име — сигурно някой от тях бе прочел популярна книга и беше решил да заложи на нещо по-готическо, древно и загадъчно).

Не биваше да мисля за него. Трябваше просто да го убия. Да бъда оръжие. Бях способен да го направя. По-късно щях да се тревожа за духовната цена, която ще платя. Или пък изобщо нямаше да се тревожа. Но направех ли го, какъв баща щяха да бъда на сина си?

— Не съм кой знае какъв убиец — казах на Леони. — Но ще стана.

Полет 903 от Лас Вегас до Ню Йорк

В първа класа ни сервираха прилична вечеря — салата със скариди, месни медальони, картофено пюре и нещо като крем брюле.

— Е, ти трябва да откриеш нашия човек. Откъде ще започнем? Знаем само, че е в Ню Йорк.

— Ако не възразяваш, ще запазя някои тайни.

— Мисля, че трябва да обсъдим варианти, ако ни предадат.

— Изгубя ли Тейлър, с мен и без това е свършено. Ще спра да дишам, Сам. Няма да съществувам.

Нямаше какво да се добави. Стюардесата спря до нас и ни попита искаме ли кафе. И двамата отказахме. Леони обяви, че ще проспи остатъка от полета. Аз затворих очи и се замислих какво ще правя.