Джеф Абот - 9-те слънца

— Сам Капра? — потрепери леко гласът й.

Кимнах.

— Билетът ти е у мен. За полета за Ню Йорк. Току-що го купих.

— Добре — казах.

Тази жена трябваше да открие Джън Мин. Моят мотивиран партньор, както се бе изразила Ана Тримейн.

Подаде ми билета. Ръката й трепереше. После ме погледна и изучи изпитателно лицето ми, все едно е интересна карта. Накрая се извърна, отдалечи се и седна. Опашката пред охраната беше дълга, но се движеше.

Последвах жената. Бяхме принудени да действаме заедно и не исках друг да разбира плановете ми, особено когато те включват убийство.

— Коя си ти?

— Леони. Трябва да дойда с теб.

Тя избърса нос с хартиена кърпичка.

— Защо?

— Да ти помогна да намериш мишената.

— Не ми трябва помощ.

— Е, ще ти помагам, защото ми взеха детето. Нямаш избор — каза тя, втренчена право напред, без да ме поглежда.

Седнах до нея.

— Ана ли ти взе детето?

— Да. Дъщеря ми. Тейлър — не ме погледна Леони. — Трябва да минем през охраната, не бива да закъсняваме за полета.

— Защо не отиде в полицията?

— Няма начин.

Тя се взря в тълпата около нас. Хората изглеждаха странно щастливи и енергични в ласвегаското летище. Щастливи да си тръгнат, защото се бяха забавлявали чудесно, или щастливи, че пристигат пълни с пари и надежди и готови да завъртят рулетката.

— Защо?

— Личният ми живот не те засяга. Нито твоят — мен.

— Ще работя с теб. Искам да знам с какво, по дяволите, се захващам.

— Захващаш се със задачата, която Ана ти е поставила. Взела е и твоето дете, нали?

Не отговорих.

— Съжалявам. Аз трябва да ти помогна да намериш този човек. Джън Мин. Няма смисъл да обсъждаме друго освен него.

Една самотна сълза се стече по бузата й и тя я избърса с припряна решимост.

— Как ще го откриеш?

— Не може да се скрие от мен — стана тя. — Да минем през охраната. Трябва да пийна нещо. Мразя да летя.

Оставаха трийсет минути, докато започнат да викат пътниците за нашия полет. Последвах Леони в частна зала, където ни допуснаха благодарение на билетите ни за първа класа. Вътре изобилстваше от делови типажи и лъскави двойки. Някои довършваха ласвегаското си парти. Един мъж, окуражен от повечко джин с тоник, се оплакваше с боботещ глас, че е изгубил десет хиляди долара. Бях готов да си разменим проблемите.

Седнахме в отдалечен ъгъл. Пригладена стюардеса — истински пригладена, с късо подстригана, лъснала от гел коса, със сребриста рокля и с вид на жена, чиято ежедневна работа е да тества вятърни тунели — донесе на Леони голяма чаша с „Пино ноар“, а на мен — чисто уиски.

— Кога изчезна детето ти? — попитах.

Тя се подсили с глътка вино.

— Тази нощ. Ана или някой от хората й са я взели от люлката, докато работех в моята спалня. Заспах пред компютъра. Дори не съм ги чула да влизат.

Гласът й аха да затрепери, но тя се овладя.

— Слушай…

Тя ме погледна.

— За разлика от повечето родители на изчезнали деца ние знаем какво точно трябва да направим, за да си върнем нашите. Знаем и кой ги е отвлякъл. Не бива да хабим умствена енергия в самообвинения. Трябва да изпълним задачата. Децата ни се нуждаят от нас.

Тя кимна. Отпи отново от виното.

— Да не би през почивните дни да работиш като психотерапевт?

— Не. Къде е съпругът ти?

— Аз съм самотна майка — проследи тя с поглед над рамото ми как недоволният пияница поръчва ново питие. — Къде е съпругата ти?

— Бивша съпруга. В кома е.

— Кома…

— Да. Едно приятелче на Ана я простреля в главата преди няколко седмици.

Тя почака да изтекат пет секунди.

— Отврат.

Разбира се, какво друго да каже? После продължи:

— Тоест… наистина съжалявам. Тази нощ не съм на себе си.

Не беше, естествено. Сигурно преживяваше тежък шок.

— Какво те свързва с Ана?

— Не е твоя работа. Не те познавам, Сам. Искам само детето ми да се върне. Това е.

Тя потърка брадичка и вдигна очи към часовника. Стараеше се да не ме поглежда. Бяха отвлекли дъщеря й само преди няколко часа. Самообладанието й беше удивително. Протегнах се и докоснах ръката й с върха на пръстите си. Просто рефлекс. Тя трепна.

— В един отбор сме. В същото положение съм. Взеха и моя син.

— Така ми каза Ана — огледа тя чашата с вино. — Не може ли да обсъждаме само Джън Мин? Сериозно?

Хрумна ми, че може да е подставено лице; Ана я е изпратила да се увери, че ще убия Джън Мин и няма да се опитам да го използвам като оръжие срещу „Новем солес“. Не знаех дали наистина има дете и дали наистина са й го отнели тази нощ. Възможно беше да е просто убедителна актриса, обиграна лъжкиня. Но нямаше да стигнем доникъде, ако разбереше, че тая подозрения. Тя трябваше да е паникьосана майка, аз — отчаян баща. „Да изиграем — рекох си — отредените ни роли“.