Джеф Абот - 9-те слънца

Издърпах пакета.

С-4. Увит в подаръчна хартия, на която пишеше: „За първия рожден ден на бебчо“. Четири жици излизаха от мобилен телефон — евтин предплатен модел — и се извиваха в пакета. Нямах представа коя да срежа. Нямах представа дали бомбата функционира.

Излязох тичешком през задния вход. Няколко клиенти бяха минали оттук. Видях хора да се качват в коли и да напускат бар „Каньон“, където партито беше приключило. Побягнах, стиснал пакета, да намеря безлюдно място, където да не излагам никого на риск. Вляво имаше малък търговски център и аз се стрелнах зад него. Магазините бяха тъмни.

Разопаковах предпазливо пакета, като внимавах да не докосвам жичките. Устройството беше просто. Три от жиците бяха за заблуда. Бяха залепени с тиксо под хартията и не отиваха никъде. Синята беше свързана към експлозива в мобилния телефон. Извадих джобното си ножче и я срязах.

Облегнах се на стената на сградата и след двайсет секунди телефонът бомба звънна.

Почаках сърцето ми да спре да бие като чук в гърдите и отговорих:

— Кучка!

— Не обичам да ме нагрубяват — каза Ана. — Видя колко сме сериозни. Не се отклонявай от плана. Не ни ядосвай.

— Идиотско е да ми възложиш задача и да рискуваш да ме вдигнеш във въздуха след няколко минути.

— Нямаше риск. Постъпи точно както очаквахме. Просто продължавай да действаш според указанията ни.

Ана прекъсна връзката.

Ръцете ми понечиха да затреперят, но аз ги възпрях. Потиснах страха. Върнах се в бара.

Някои клиенти си бяха тръгнали, но множество се тълпяха на паркинга, любопитни или оптимисти. Приех това, че са останали като комплимент за бар „Каньон“. Бях сигурен, че мнозина са прекалили с алкохола. Нямаше значение.

Мила ме посрещна пред входа.

— Наред ли е всичко?

— Да.

— Какво стана?

— Тя знаеше кой съм. Аз се хванах в клопката, не Ана.

— О, Сам, съжалявам. Какво ти каза?

Поех дълбоко дъх.

— Тежка нощ беше. Да поговорим утре. Има ли къде да отседнеш?

Очите й пламтяха като огън.

— Какво ми спестяваш, Самуел?

Гласът й пресекна от напрежение; използваше славянската форма на името ми само когато беше разстроена.

— Не можеш да ми помогнеш, Мила. Благодаря, че дойде. Проблемът вече е мой и само мой.

— Щом е знаела кой си, значи е дошла с конкретна цел. В очите й просветна разбиране.

— Даниъл. Иска да сключи сделка за Даниъл.

— Проблемът е само мой — повторих. — Благодаря ти за загрижеността.

— Не го прави сам. Какъв е откупът? За бога, нека ти помогна.

— Не мога да ти кажа. Ще го убие — едва успях да удържа гласа си да не затрепери.

— Сам…

Толкова много съдържаше тази сричка — болка за мен, отчаян порив да помогне, кипнал гняв.

— Ще играя по техните правила и това означава да не се помайваш тук. Върви, Мила. Съжалявам.

Приближаващ вой на полицейски сирени огласи нощта. В обезлюдения бар цареше тишина. Въздухът натежа като олово помежду ни.

— Трябва да тръгвам. След два часа се качвам в самолета. Ако искаш да ми помогнеш, оправи се с ченгетата. О, и зад контейнера за отпадъци до търговския център има един килограм експлозив С-4. Разчисти го. Не искам да се въргаля наоколо.

— Сам… — устните й най-сетне се раздвижиха. — Какво искат да направиш?

— Няма нищо общо с теб — казах с отънял глас. Лицето й беше каменно. Тази жена ми беше помогнала ЦРУ да не ме открие, докато търсех похитителите на съпругата си, беше ми оказвала безрезервна подкрепа в новия ми живот. Не заслужаваше мълчанието ми. — Искат да убия един човек.

— Кого?

— Някой, който е заплаха за тях.

— Извършиш ли едно убийство, за да спасиш сина си, ще поискат още хиляда. Ще ти наговорят хиляди лъжи, ще ти дадат хиляди обещания и хиляди заповеди и ще станеш роб, за да спасиш детето си.

Дъхът ми спря.

— Няма да споря с теб. Ще направя каквото трябва.

— Върви тогава, преди ченгетата да поискат да разговарят с теб.

Мила не дочака да й отговоря. Стрелна се край мен и излетя през вратата към пристигащите полицейски коли.

Аз стоях сред бъркотията от съборени столове, недопити коктейли и зловещото спокойствие на бар, обезлюден за минути. Машината за светлинни ефекти продължаваше да се върти и сияйни кръгове танцуваха по лицето и по кожата ми.

Ще отида на летището. Ще замина за Ню Йорк. Ще намеря и ще убия Джън Мин. Ще спася момчето си.

Обърнах се и излязох в нощта.

Хендерсън, Невада

Леони отвори очи. Примигна. Беше заспала върху бюрото и бузата й беше смачкана и влажна от слюнка. „Очарователно“, помисли си тя и избърса лицето си с пръсти. От компютъра продължаваше да се носи музиката от рок мюзикъла „Наем“, пусната тихо, включена на повторение. Напоследък предпочиташе песни със сюжет. Компютърът й беше пълен с мюзикъли и филмова музика. Натисна клавиша за разстояние и тънките гласове, умоляващи я да живее за мига, замлъкнаха. Леони примигна отново в ненадейната тишина, насилвайки се да остане будна.