Джеф Абот - 9-те слънца

— Продавам щастие, господин Капра. Давам на отчаяни родители точно това, от което се нуждаят.

— Къде е синът ми?

Повтаряш, сякаш наистина очакваш да ти кажа.

Тя отпи отново от бирата и се премести по-близо до мен, все едно да ми разкаже интересна история или виц, докато си убиваме приятно времето в първокласния бар.

— Няма да ти кажа къде е синът ти. Ще ти кажа как да си го върнеш.

— Как?

— Искам да убиеш един човек.

Произнесе думите отчетливо, сякаш съм дементен.

Не отговорих и тя добави:

— Не че не си убивал преди…

— Не съм убивал хладнокръвно.

— По-лесно ли ще го преглътнеш, ако те уверя, че той го заслужава?

— Кой?

— Предаде работодателя ми. Искаме го мъртъв — усмихна се. — Синът ти е при нас, така че нашите желания са и твои желания.

— Убийте си го вие.

— В момента не е при нас. Мисля, че ти си съвършено подготвен да го откриеш и да се свържеш с него. Ще го убиеш, а ние ще ти върнем сина — жив и невредим.

— И защо да ти вярвам?

— Защо ли? Ако искахме ти и синът ти да сте мъртви, досега щяхте да сте мъртви.

Тя се усмихна и отпи нова глътка бира.

— Защото нямаш избор, Сам. Това е логиката според мен. Длъжен си да направиш каквото искаме. Ние те притежаваме.

Тя се приведе леко.

— Детето ти е много сладко. Взело е твоите очи и устата на майка си.

— Продала си го.

— Така са ти казали. Но не е вярно. Задържахме Даниъл, в случай че ни бъде от полза. Мисля, че ходът беше блестящ.

— Искаш да извърша убийство.

Съзнанието ми се замъгли. Този човек сигурно беше много специален. Труден за убиване или труден за откриване.

— Провалът не те устройва. Ако не го убиеш, ние вероятно няма да убием Даниъл — невъзможно е да узнаеш, — но и няма да го продадем на мило и любящо семейство. Има всякакви неприятни хора… готови да купят дете.

Прииска ми се да блъсна тежката маса в лицето й. Потуших гнева. Преглътнах го. Моментът не беше подходящ. Но се зарекох някой ден тези думи да й загорчат като пепел в устата.

— Хмм… — проточи Ана. — Гневът е разрушителен. Ето какво следва. Кимни, ако ме разбираш — омръзна ми да ти слушам гласа.

Кимнах бавно.

— Утре мишената ти ще бъде в Ню Йорк. Ще имаш партньор в лова; жена, магьосница в откриването на хора, които не искат да ги открият, много е талантлива. И мотивирана — също като теб — засмя се коварно. Прозвуча като чуруликане. — Та така. Заминаваш за Ню Йорк, намираш го и го убиваш.

— Искам гаранция, че ще ми дадеш Даниъл.

Тя извади снимка от джоба на сакото си и я плъзна към мен по масата.

Разбрах, че е Даниъл. Разбрах като войник, който след дълга раздяла с детето си и с нормалния живот получава негова снимка и вижда и себе си, и съпругата си в лицето му. Беше завит със синьо одеялце, зелените му очи се взираха в обектива, не се усмихваше, но и не плачеше, заинтригуван от машинарията над главата си, която го снима. Протегнал ръка нагоре, извил беззъба устица, с пълни бузки. Изглеждаше добре. Изглеждаше обичан. Рус пух обрамчваше главата му — като мен, преди косата ми да потъмнее.

Стиснах зъби.

— Когато убиеш мишената и Даниъл се върне при теб, сметките ни са чисти. Няма да ни преследваш. Няма да помагаш на ЦРУ, на ФБР или на когото и да било да ни издири. Оттегляш се от голямата игра и ставаш добър баща.

— Как ще стане размяната?

— Когато мишената умре, ще се обадиш на номер, който ще ти дам. Щом потвърдим, че си изпълнил своята част от сделката, ще оставим детето в някоя църква с бележка с твоите данни. ДНК тест ще потвърди, че детето е твое. Лесно е.

— Не. Искаш да ти се доверя прекалено много.

— Нямаш избор, Сам.

— Ами ако не успея да намеря или да убия мишената?

Тя махна бавно и елегантно с ръка.

— Тогава предполагам, че тази снимка ще остане единственият ти спомен за него. Искаш ли да я задържиш? Да си я сложиш под възглавницата?

— Ако нараниш или продадеш сина ми, ще те убия.

— Млъкни. Смяташ ли, че е редно да ме заплашваш точно сега? Дали девет пръста на краката няма да му служат по-добре от десет?

Пред очите ми се спусна черна пелена — не толкова от шок, колкото за да помисля. Не възнамерявах да сключвам примирие с тях. Никой не може да заплашва безнаказано детето ми. Но не позволих решението да се изпише по лицето ми.

— Кого искате да убиете?

Тя извади нова снимка и я плъзна към мен.

— Него. Казва се Джън Мин. Поне така се представя. Мисля, че е фалшива самоличност.

Разгледах лицето. Познах го, макар да го бях зърнал само за няколко секунди.