Джеф Абот - 9-те слънца

— Трябва да знам кой иска да те убие.

— Защо? За да ми помогнеш да обезвредя врага си? Не възнамерявам да го убивам.

— Него?

— Някой отвъд обсега ми — каза тя. — Неудобен житейски факт. От рода на този, че най-хубавите обувки те убиват най-много.

Тя сви рамене, сякаш думите и загрижеността ми са просто мъгла във въздуха.

— Щом работим заедно, заслужавам да знам кой те преследва.

— Това, че предлагат възнаграждение за главата ми, не означава, че има кандидати.

— Убила ли си някого от преследвачите?

— Толкова жестока ме описваш!

— Знам, че си отрасла в Молдова и сигурно не познаваш капитализма.

Тя прие умозаключението ми с крива усмивка.

— Позволи ми да ти обясня. Един милион долара за главата ти ще поощрят цяла опашка от кандидати.

— Първо трябва да ме открият. После трябва да ме убият — сви рамене тя. — Като реклама за състезание: „Мнозина ще участват, малцина ще спечелят“. Мнозината се провалиха. Засега няма победители.

— Вече са се опитвали да те убият?

По кожата ми пролазиха тръпки.

Тревожех се ЦРУ да не я намери. Но те искаха само да поговорят с нея. Огъст не искаше да я убие.

Тя не сви отново рамене, защото май прочете мислите ми и разбра, че мнимото равнодушие ще ме разгневи.

— Виж. Един човек ми е много ядосан. Унизих го. Прие го по-тежко от смъртта.

— Кой?

— Не ти трябва да знаеш, Сам.

— Кой е той, Мила?

— Ще разрешаваме проблемите ми, след като си върнем Даниъл — усмихна се тя. — Знаем, че той е главната ти грижа. Поласкана съм, че се тревожиш и за мен.

Усетих болезнена смесица от гняв, раздразнение и страх за нея. Мила не ми е точно приятелка. Не знам какво точно е, но не исках да я вземат на мушка и да я убият. След като отказах да я предам на Огъст, как, по дяволите, щях да позволя на някой наемен убиец да се докопа до нея?

— След като си върнеш Даниъл, Сам, ще поискаш по-спокоен, по-тих живот. Съвсем естествено е.

— Няма начин да те изоставя.

— Животът е низ от сбогувания — допи тя бутилката „Пелегрино“. — Кажи ми сега как разбра, че някой е готов да плати за главата ми?

— Огъст ми каза, когато говорих с него в „Последен миг“.

— Поласкана съм, че съм попаднала в полезрението му. Сигурно вече имам досие в ЦРУ. Колко вълнуващо! Какъв процент от световното население може да се похвали с досие в Лангли? Нищожен. Чувствам се по-специална.

Тя си огледа ноктите пак.

— Да се сприятеля ли с Огъст във фейсбук?

— Иска да те дам на ЦРУ, за да им кажеш какво знаеш за „Новем солес“ и за кого работиш. Много са заинтригувани от теб.

— Аз съм заинтригувана от Огъст. И какво ще успее да открие? Колко е добър? И кой ще се опита да го убие, когато открие повече за „Новем солес“.

— Още ли смяташ, че в ЦРУ има марионетки на „Новем солес“?

— Несъмнено.

Тя изгледа едрия футболист; беше се сприятелил с две блондинки, които изглеждаха сякаш са объркали пътя към имението на „Плейбой“.

— Ако Огъст си върши добре работата, вероятно ще умре. Ако не го бива, ще се пенсионира и ще получи красив златен часовник, защото никога не е заплашвал никого.

— Знаеш ли кой е къртицата? — попитах.

— Не, разбира се. И ме обижда предположението ти, че не бих споделила такава сочна клюка. Освен това, ако знаех, щях да продам името му на ЦРУ. Обожавам свободния пазар.

— Когато се запознахме, ми каза, че си видяла записа от разпита ми в ЦРУ. И ти си имаш къртица.

Отново снизходителна усмивка.

— Е, не съм намерила записите в Ютюб, Сам. Щом толкова държиш да знаеш, откраднах ги от сървъра.

— Открадната информация от сървър на ЦРУ.

Повече не исках да научавам.

— Изнервям те — каза Мила. — Ще се кача горе и ще почакам приятелката ти да пристигне. Ще държа под око камерите.

Проследих с поглед как се изкачва по стълбите в дъното на бара.

Ала Тримейн трябваше да дойде всеки момент.

Тълпата се беше увеличила; барманите сновяха напред-назад. Музиката туптеше. Огледах множеството, търсейки подозрителни лица на вероятни партньори на Ана. Но тя може би не се нуждаеше или не искаше охрана. Може би този път щеше да е лесно. Тя не знаеше, че идва на моя територия. За мен барът беше и обществено, и лично място. Множеството потенциални свидетели наоколо щяха да й вържат ръцете, но аз щях да я кача горе и да изтръгна истината.

Преследваше ме обаче споменът за човека, който бе наблюдавал упражнението ми по паркур. Вероятно шофьорът просто беше полюбопитствал. Нищо повече. Може би не бях допуснал грешка.