Джеф Абот - 9-те слънца

— Да. Но още няма да докладваме нищо на фирмата.

Браун стана и приближи до подсиленото стъкло на прозореца в кабинета.

— Знаем, че групировката вече е успяла веднъж да проникне във фирмата чрез подкупи. Е, не е станало под мое ръководство. Не се отказах от голфа и от океанския риболов, за да се върна и да се проваля.

Той се обърна и изгледа строго Огъст.

— Няма да заостряме вниманието на предатели, които дебнат някой да спомене „Новем солес“ в имейл, в доклад или в разговор. Засега ще действаме зад кулисите. Открий информатора и ще видим с какво разполага.

Браун замълча.

— Докъде стигна с Капра?

— Забеляза опашките ни, извади от строя единия, който се приближи прекалено много, и после ме почерпи с мартини в собствения си бар край Брайънт Парк. Нарича се „Последен миг“.

Браун се усмихна.

— Бар… Ако не му бях толкова ядосан, щях да го харесам.

— Отказа да ми даде информация за Мила и твърди, че не знае нищо повече за „Новем солес“. Оставам с усещането, че е продължил напред, загърбил ни е. Вече е бизнесмен, не иска да участва в играта.

— А детето му?

— Няма новини. Така казва Сам.

— Не вярвам, че безделничи — каза Браун. — Не скръстваш ръце, ако имаш шанс да откриеш детето си.

Огъст вдигна чашата и отпи от ароматната напитка. Най-доброто кафе. Беше толкова богато и съвършено изпечено, че езикът му почти изпадна в ступор. Браун му се усмихна.

„Този човек — помисли си Огъст — изпипва всеки детайл“.

Знаеше, че Браун е прочел досието на Сам.

— Нищо чудно да се е натъкнал на същите стени като нас.

— Дали информаторът ти знае нещо за бебето на Капра?

— Нямам представа. Не попитах.

Чувство за вина се надигна в гърдите му.

— Разговорът не предразполагаше към подробен разпит.

— Това дете може да се окаже силно средство за въздействие.

— Само до известна степен. Сам няма да се обърне срещу нас по нечия заповед. Ще ни съобщи, ако някой заплаши него или детето му.

Браун вдигна вежда.

— Обича ли те баща ти, Огъст?

— Да, сър.

— Би ли убил, за да те спаси, ако се наложи?

— Честно казано, да, ще го направи — отговори Огъст.

— Сам ще пререже гърлото ти, за да спаси детето си. Уговори среща. Но внимавай много — впи очи в него Браун. — Лангли казва, че информаторът е изискал теб. Тоест вероятно знае, че ти оглавяваш отряда. Възможно е да инсценира срещата, за да те убие, или да те похити, за да те разпита.

— Поощрихте ме да се залавям за работа — стана Огъст. — Може ли да ви попитам нещо? Изскочи в разговор. Тази Мила… — той плъзна снимката към Браун. — Беше със Сам снощи. Изгубихме я.

Браун разгледа снимката.

— Вече ти казах, че не я познавам. Все пак няколко години не бях на бойното поле.

— Прихванахме някакво съобщение. От три години предлагат един милион долара за главата й.

— Не съм чувал за толкова високо възнаграждение, предлагано от престъпна групировка. Как, за бога, е оцеляла три години?

— Много е добра или е голяма късметлийка.

— Може би никой не е успял да я открие.

Браун разгледа отново снимката.

— Прилича на елф. Честно! Сложи й заострени уши и ще се превърне в идеално джудже на Дядо Коледа. Възнаграждението е щедро, а никой не знае дори коя е тя? Невъзможно. Къде прихванахте съобщението?

— Появява се в няколко интернет форума — обикновено на екстремисти, търсещи спонсори.

— Кой го е изпратил?

— Отвежда до регистрация в „Гугъл мейл“, която никога не е използвана. Или по-скоро е използвана само от непроследим компютър.

— Ще опишеш ли подробностите в доклада си?

— Да, ще ви го изпратя тази вечер.

Браун му върна снимката.

— Действай, Огъст! Доведи ни този информатор. И жената. Мила.

„Или — помисли си горчиво Огъст — си търси нова работа“.

Интернет кафенето се намираше до Нюйоркския университет. Рикардо Браун влезе в него един час след като Огъст си тръгна; не искаше да използва компютър на ЦРУ. Но искаше да допие каната с изключително кафе, което беше сварил. Той влезе и поръча безкофеиново с бледа надежда, че ще задоволи изискванията на небцето му. После седна пред компютър, отдалечен от другите клиенти. Отвори имейл, който беше регистрирал преди шест години и проверяваше рядко — тайното му скривалище в мрежата. Спомни си съобщение, получено преди две години. В пощенската кутия имаше само няколко десетки съобщения, всичките стари, но скътани за момента, в който ще му влязат в работа. Молби за информация. Предложения за заплащане. Пенсиите на бившите служители на ЦРУ не бяха каквито трябва и макар да разполагаше с наследствени средства, Браун смяташе, че не бива да отказва свежи ресурси. Стига дребните му творчески странични занимания да не вредят на страната, която обича, не виждаше нищо нередно в тях. Просто внимаваше да изпира парите с инвестиции; ЦРУ следеше банковите сметки на бившите си агенти.