Джеф Абот - 9-те слънца

Но това беше неговият щит; това беше неговият меч. Джак не можеше да го разгадае, но знаеше кой ще успее.

Откри телефон в апартамента. Вдигна слушалката и с облекчение чу сигнал. Още не бяха го прекъснали. Изключи телефона и го включи към лаптопа, който Рики му беше заела. Активира евтин интернет абонамент. Да се свърже с ЦРУ нямаше да е лесно. Трябваше да напише изразително съобщение, което да привлече вниманието им, да се прокрадне през всички смахнати, които съзират конспирация във всяка сянка и изпращат теориите си на Управлението. Трябваше да изскочи на предна линия сред входящите имейли. На уебсайта на ЦРУ откри стандартен имейл формуляр за споделяне на информация и коментари с Управлението.

В прозореца за съобщения напечата: „Разполагам с жизненоважни сведения за агент от ЦРУ на име Огъст, който преди няколко седмици беше в Амстердам. Предлагам сериозни улики за съдебен процес срещу групировка, наречена „Новем солес“. Предложението е валидно само три дни“.

Въведе номера на предплатения мобилен телефон, който бе купил, след като излезе от апартамента на Рики. Не написа името си.

Препрочете съобщението. Ако се впуснеше в подробности, Огъст вероятно щеше да се досети кой е.

Реши, че посланието му е достатъчно убедително. Щеше да говори с Огъст и само с Огъст. Огъст не беше позволил да го наранят лошо; Огъст беше предложил да го оставят на безопасно място, във вана.

Натисна „Изпрати“. Стана и затвори лаптопа.

— Госпожо Тен Бум, трябва да тръгваме.

— Не. Ник ще си дойде скоро, нали?

Пак беше пияна; разкривената усмивка отново се бе върнала на лицето й. Сипа си от бутилката с уиски.

— Ник ще си дойде всеки момент.

„О, божичко“, помисли си Джак. Не можеше да я остави. Но вече се беше свързал с ЦРУ и трябваше да действа бързо. Не биваше да се бави заради пияната стара жена. Ала не биваше и да я изоставя тук, на ужасното място, където синът й бе вършил гадните си престъпления.

— Да се връщаме в къщата ви, госпожо Тен Бум.

Тя надигна отново бутилката уиски и легна върху канапето.

— Искам да остана тук. Моля те.

Той я гледа дълго и после каза:

— Сбогом. Благодаря за помощта.

Тя беше заспала, прегърнала последната отломка от своя син.

Джак Мин се запрепъва по притъмнялото стълбище, притиснал най-важната книга на света към гърдите си.

Нолита, Манхатън

Огъст Холдуайн се качи в метрото до Нолита, квартала на север от Малката Италия. Тръгна под яркото утринно слънце. Убежището се намираше над бутик за облекло в съседство с Мот Стрийт. Влезе вътре и в кухнята откри следотърсачите му да го чакат. Мъжът, когото Сам беше извадил от строя, седеше до дървената маса и намусено пиеше капучино, без да посяга към кубинските сладкиши, които бяха купили от любимото кафене на Огъст. Вместо да яде, почукваше по компютърната клавиатура.

— Пишеш доклад как те надиграха снощи? — попита Огъст.

— Жалба срещу теб, че не арестува Сам Капра, задето ме нападна.

— Другия път действай по-умно — каза Огъст. — Изпрати жалбата до мен и до шефа ми, ако държиш, но те съветвам да премислиш.

— Трябваше да го заловиш — каза мъжът. — Донесохме ти закуска, между другото.

— Изплю ли се в нея?

— Изкушавах се. Мислех, че ще го накараш да дойде да поговорим.

— Арестите не му въздействаха навремето — каза Огъст.

— Е, какво ще правим сега, след като открихме Мила? — попита жената от проследяващия екип.

Огъст се замисли. Този въпрос го бе държал буден почти през цялата нощ. Бяха го натоварили да намери Мила; но ако въпреки възраженията на Сам тази Мила му помагаше да намери сина си? Да се намеси ли? Дългът и приятелството често си партнираха трудно. Ала дългът трябваше да е на първо място.

— Нима?

Телефонът му иззвъня. Вдигна, заслуша се и затвори. После се качи в импровизирания кабинет горе и заключи вратата. Обади се в щабквартирата на ЦРУ.

„Получихме съобщение — бяха му казали от Лангли по подсигурената линия. — Настоява лично ти да му се обадиш на този номер. Амстердамски предплатен телефон; няма данни за притежателя“. Това означаваше само, че телефонът е купен в Амстердам; собственикът можеше да е навсякъде.

Телефонът започна да звъни. Девет пъти. Девет. „Новем“. Значеше ли нещо това? Накрая отговори мъжки глас.

— Ало?

„Проследяването започва веднага“, помисли си Огъст. Телефонът му беше свързан с лаптоп, върху чийто екран имаше карта на света. Най-горе запроблясваха цифри. Софтуерът търсеше местоположението на обадилия се.