Джеф Абот - 9-те слънца

На тези години Ник живееше с майка си? Джак не вярваше на очите си. Неговата майка не би го търпяла. Предположи, че спалнята в дъното е била на Ник. Големи бюра с тънък слой прахоляк и чисти места, където вероятно бяха стояли компютрите и мониторите.

Полицията, естествено, беше прибрала оборудването на Ник. Компютрите бяха улика − Ник беше хакер, автор на мръснишки филми и го бяха убили. Джак претърси стаята. Нямаше никаква електроника. Не видя нито вестници, нито записки. В стаята бяха останали само компютърните книги на Ник.

Нямаше и следа от бележник. Дори не знаеше какъв цвят е, колко е голям, което би му подсказало къде е скрит.

Джак огледа за последно стаята изключително внимателно и после се върна в спалнята на възрастната жена. Тя похъркваше.

Той седна на ръба на леглото и я побутна да я събуди. Помисли си, че ще изпищи от страх при вида на непознатия в стаята. Замъглените очи на жената се впериха в него и най-сетне се разшириха от ужас.

— Кой… Махни се от мен…

— Няма да ви нараня. Приятел на Ник съм.

— Приятел на Ник — просъска му тя и лицето й се сгърчи навъсено.

— Да. Той ми даде работа.

Тя се втренчи в него.

— Махай се от къщата ми!

Той посочи белега върху врата си.

— Причиниха ми го хората, които убиха Ник. Искам да им отмъстя.

Опита да се усмихне. Какво се казва в такива случаи?

— Наистина съм му приятел.

— Приятелите му го убиха. А полицаите наговориха сума ти лъжи за моя Ник. Че е вършил ужасни неща.

— Госпожо Тен Бум, моля ви, позволете да ви помогна.

Джак стана и сипа вода в чиста чаша. Подаде й я, тя я пресуши и погледна към бутилката с водка. Той наля колебливо на дъното на чашата. Тя отпи малка глътка, сякаш смутено, и после го погледна с подутите си очи.

— Няма да ви безпокоя — каза Джак, — но знам как да отмъстя на хората, които убиха Ник.

Все едно целеше това — да ги накара да платят за смъртта на Ник. Лъжеше скърбяща майка. Леле, колко се гордееше от себе си напоследък. Лека туптяща болка запулсира в слепоочията му. Погледна към бутилката с водка — добър ход, понеже и тя самата я гледаше.

— Как?

— Ник проучваше лошите хора, които го накараха да свърне от правия път. Научи тайните им. Аз му помогнах малко, но не знам къде е скрил информацията.

— Пазеше всичко в компютрите. Дори не знам как да ги включа. Не ги харесвам.

Тя плесна с ръце, все едно компютрите са комари, налетели към лицето й. В гласа й прозвуча раздразнение.

— Бележник е. С разпечатки от компютъра. Къде ли го държи?

Очите й просветнаха лукаво.

— Откъде да знам, че не си ченге или някой от хората, които убиха Ник?

— Ако бях ченге, щях да те арестувам и да те отведа в управлението — отвърна Джак. — Ако ти бях враг, нямаше да ти сипя водка.

— Доста време почака, докато дойдеш.

— Хората, които ме простреляха, убиха Ник — каза той. — Току-що излязох от болницата. Гледа ли новините снощи?

— Да.

Тя примигна и отпи от водката, сякаш щеше да проясни спомените й, вместо да ги замъгли. „Може и да ги проясни“, помисли си Джак.

— Да. Помня те. Приятелят на Ник. От кафенето. Умното момче от Хонконг.

— Да, госпожо.

— Да. Добре. Налей ми още.

Той отля в чашата, чувствайки се все по-виновен при всяко избълбукване на прозрачното питие. „Няма по-хубаво нещо от сутрешната водка“, помисли си. Тя я изпи и избърса устни с осеяната си със старчески петна ръка.

— Не мога да ти помогна. Полицаите идваха. Взеха всички машини. Казаха, че в тях имало мръсни снимки и че Ник проникнал в собствените им компютри — разпери ръце. — Той е мъртъв. Никого не го е грижа за доброто му име. Само мен.

— Мен също. Дали е имал бележник? Къде може да го е скрил?

Тя примигна, поразмисли, отпи още водка. Явно полицаите не й бяха задали тези въпроси. Изглежда ги чуваше за пръв път.

Той сипа още два пръста водка в чашата.

— Този бележник ще предпази и теб, и мен. Спомни си.

— Ти го познаваш. Всичко вършеше на компютър — примигна тя отново и отпи от отровата си. — Но веднъж ме помоли да отида до магазина и да купя червен бележник и тиксо. За да пише и да лепи снимки. Нямахме фотоалбуми. Не и след като бащата на Ник ни напусна. Не харесвам албуми.

Няколко снимки все още стояха в стаята на Ник, но и в тази и във външната Джак не беше забелязал нито една.

„Много болезнени спомени крие този апартамент“, рече си той. Позната история.

— Значи Ник те помоли да му купиш бележник.

— Да, голям бележник. Беше червен.