Джеф Абот - 9-те слънца

— И какво, простреляха те и полицията ти разреши домашен отпуск? − попита тя.

Погледна пресния белег върху врата му. „Ще ми трябва шал“, напомни си Джак. Едва не избухна в смях при мисълта, че ще носи вампирска тениска с незаздравялата рана на шията.

— Да.

— Сега си опасно момче, Джак − докосна тя кожата под белега. — Кой те простреля?

В тъмните й очи просветна вълнение.

— Бях на погрешното място в погрешния момент. Извини ме за клишето, в моя случай е съвсем точно.

— Убили са Ник — рече тя. — Казаха го по новините.

— Да.

— Когато простреляха теб?

— Не. Преди това. Беше мъртъв, преди да отида там.

— Е, това не беше във вестниците — изтъня й гласът. — Защо не?

— Просто не е било.

— Защо? — прозвуча обвинително.

— Защото полицията ме е прикрила, предполагам.

— А сега вече не те пазят?

— Да.

Той претегли възможностите. Не бяха много.

— Тази нощ убих човек, Рики.

Тя се засмя. После млъкна. Седна и се втренчи в него.

Той се пребори с надигналите се тръпки.

— Може ли чай? − помоли.

— Да, но безкофеинов. Не се нуждаеш от повече стимули.

Тя стана, стопли в микровълновата фурна две чаши вода и пусна по едно пакетче английски сутрешен чай във всяка чаша. Той наблюдаваше как се вие парата и мълчеше, докато тя осмисляше признанието му. Рики извади бутилка бренди от шкафа. Повдигна вежди и той кимна. Тя отсипа по малко в двете чаши.

Джак реши, че Рики навярно няма да го издаде. Не би отишла в полицията за нищо на света. Но сега трябваше да спечели съчувствието й, за да продължи да му помага. „Дойде да те потърси − каза си той. — Сигурно няма да откаже да ти помогне. Поне докато не разбере колко е опасно“.

— Бяха изпратили мъжа да ме убие. Трябва да изчезна за известно време. Не се страхувам от ченгетата, но те не могат да ме защитят, а в затвора не ми се ходи. Там не дават компютри на хора като теб и мен. Никога.

Тя скръсти ръце, сякаш й стана студено от зловещото му предсказание. Джак разбра, че преценява какви възможности има. Не се поддаваше лесно на уплахата.

— Ще ми помогнеш ли? — попита я.

— Кой иска да умреш?

— Ник ме забърка. Работеше с организация, наречена „Новем солес“. Девет слънца.

Тя поклати глава.

— Някакви католически хакери?

— О, не. Страхуват се да не би да знам повече, отколкото трябва. Аз съм слабо звено. Уста, която може да проговори.

— Знаеш ли наистина нещо, което да им навреди?

— Не — каза той. Не беше точно лъжа. Нямаше смисъл да споменава пред Рики бележника — ядреното оръжие, както го беше описал Ник. Колкото по-малко знаеше, толкова по-малко рискуваше.

— И какво? Ще бягаш цял живот? Уби го при самозащита, нали? − извиси леко глас тя. − Няма да успееш да завършиш колежа.

— И без това ми беше скучно. Хора като мен и теб не са устроени за кабинетна работа.

Тя му се усмихна свенливо и отпи от чая.

— Значи ще избягаш и като начало аз трябва да те екипирам?

— Е, ако можеш. Ще ти платя, разбира се.

— Какво ти трябва?

— Лаптоп. За да си прехвърля парите в нова сметка. Трябват ми и документи, за да напусна страната под друго име. Познавам човек, способен да ме скрие от лошите момчета, и искам да се свържа с него, но без да може да ме открие, след като му се обадя. Важно е аз да определя условията на срещата.

— Мога да ти заема лаптоп − „Макбук Про“, на една година с най-новата операционна система. Има програма, която затруднява проследяването. Устройва ли те?

— Благодаря.

За хакерите компютрите бяха като състезателни коне; винаги предпочитаха най-мускулестите. Едногодишен лаптоп беше антика за Джак; той си купуваше нова система през шест месеца. Но тази щеше да му свърши работа.

Рики потупа с показалец по устата си.

— Паспорт и кредитни карти? Познавам един човек в Брюксел, който върши чудеса, но не взема евтино. Вероятно ще ти направи паспорт за три дни. Добави още един ден да го изпрати.

— Добре.

— За парите ти мога да помоля един познат в Русия. Често движи моите капитали. Но не обещавам. Няма ли как просто да изтеглиш всичко в брой?

— Възможно е, но предпочитам да стане по електронен път, за да не изгубя парите.

Не добави, че не иска да носи у себе си десетките хиляди евро, които беше спечелил от работата за престъпната организация на Ник. Искаше да прехвърли чисто парите и да ги скрие някъде, където да ги ползва под друго име. И да не се тревожи за митниците или че полицията ще замрази сметките му, ако разбере, че Джън Мин е лъжа. Вече го смятаха за потенциален убиец, всичко се бе променило. Трябваше да пази ревниво тайните си.