Джеф Абот - 9-те слънца

Амстердам

Джак и Рики се бяха запознали при не особено благоприятни обстоятелства — тя се появи в хакерски форум, когато той все още беше в Ню Йорк и се опитваше да размени пиратски софтуер за фалшиви дискове. Джак не изпадаше във възторг от филмовото пиратство, знаеше, че е кражба, но постингите на Рики бяха забавни и очарователни и тя беше холандка − тоест той си падна по нея. Никой в хакерския форум не знаеше, че е Джак Мин, когото нюйоркската полиция издирва за разпит.

„Трябва да избягам и да се скрия. Родителите ми са толкова досадни“, написа той.

„Ела и се скрий в Холандия“, отговори му тя.

Така и стори, с един замах, и с Рики се срещнаха да пийнат кафе в Делфт, след като той пристигна с фалшивия паспорт, с който приятел от Ню Йорк му помогна да се сдобие. Вместо деликатната холандка от представите му Рики се оказа половин глава по-висока от него емигрантка от Сенегал. Беше забавна, умна, симпатична и странно неотстъпчива. В нейно присъствие се чувстваше смирен и смутен. Не знаеше какво да каже. Срещите им в кафенето се разредиха; Джак реши, че Рики се е разочаровала от него. Той беше особняк беглец. Има ли нещо по-непривлекателно?

Хакерската общност се придържаше към нещо, което Джак определяше като близост от разстояние. Поддържаха връзка онлайн, но не се виждаха често в реалния живот. Човек, социално обигран зад пашкула на екрана, понякога се оказваше напълно непохватен в кафенето или в бара. Рики беше от тези хора. Пристигна в кафенето с трийсет минути закъснение, стиснала пачка банкноти в едната си ръка и чанта евтини дрехи в другата.

— Длъжник си ми − каза.

— Откъде намери дрехите? Магазините са затворени.

Тя сви рамене.

— Един приятел преди теб ги остави, но май ще ти станат. Твоят размер е горе-долу същият.

Джак се опита да пропъди жегналата го ревност.

— Знам, че съм ти длъжник. Ще задлъжнея още. Трябва да отседна някъде. Само за тази вечер.

— Моля те — подбели очи Рики, подчертани с черна очна линия. − Неочаквано реши да проговориш?

— Само за една нощ.

Той надникна в чантата; дрехите бяха по-пъстри и по−стилни, отколкото би предпочел.

— В какви неприятности си се забъркал?

— Нищо съществено, просто ми трябва почивка.

— Знае ли полицията, че си напуснал болницата?

Информацията е пари.

— Виж, ще ти напиша програма, троянски кон, който ще ти изпраща информация от заразения компютър. Ценна е.

Рики докосна ъгълчето на устата си с върха на езика. „Прояви алчност, моля те − помисли си Джак. — Моля те“.

— Не е необходимо да ме подкупваш, за да ти помогна, Джак!

Изглеждаше обидена.

— Поех огромен риск, за да те намеря.

— О! − каза Джак. − Не. Не исках да… нямах това предвид. Исках да ти подаря програмата. Защото ми помогна — проточи гузно той.

Тя въздъхна.

— Толкова умен и толкова объркан. Купи ми кафе с парите, които ти донесох, и да вървим у дома. Радвам се, че си добре.

— Наистина ли?

— Пфу! Не. Непрекъснато си мечтая да умреш. Честно, ти си по-безчувствен от камък.

Но тя му се усмихна. Мимолетна сладка усмивка, която едва не го разплака, толкова щастлив беше, че вижда приятелско лице.

Преоблече се в тясната тоалетна в кафенето. Купи й кафе за вкъщи. Искаше да остави възможно най-голямо разстояние между себе си и болницата. Едва не полудя, докато я чакаше.

Първата мисъл, която му мина през ума, когато видя апартамента й, беше къде всъщност живее. Запремигва удивено, защото в стаите почти нямаше място за нея. Когато излизаха преди месеци, тя не го канеше в дома си. Живееше в Амстердам, а той − в Делфт, и Рики идваше при него, а не обратното. Апартаментът беше малък. Цяла стена беше запълнена с рафтове за книги, които съдържаха две дузини записвачки. На отсрещната стена се редяха спретнато опаковани дискове, повечето с филми, които се въртяха в момента в кината. Стотици филми. Той започна мислено да пресмята.

— Струват горе-долу петдесет хиляди долара − каза тя.

— Уха! И ги продаваш на улицата?

Тя не говореше много за „работата“ си.

— Навремето. Така пристигнах от Сенегал, фалшификаторите те карат първо да продаваш по улиците. Аз продавах дискове по-добре от всички останали. Повишиха ме. Сега си имам уличен екип.

— Не те ли хващат?

— Не и мен — засмя се тя.

Машините бръмчаха и произвеждаха нелегални продукти. Някои забипкаха, приключили записването, и тя заизважда дисковете.

Подхвърли му тениска от току-що отворена кутия — реклама за нов вампирски филм, който щеше да излезе по кината едва след три месеца. Отпред имаше щампа на главните герои в критичен момент от сценария.