Джеф Абот - 9-те слънца

— Този човек, с когото искаш да се свържеш? Инкогнито ли живее?

— Той е част от бюрокрация, която може да ме скрие.

— Правителство?

— Да.

— Холандското?

— Не. Американското.

Рики се втренчи в него.

— Искаш да проникна в американска правителствена мрежа? Да не би да си се напушил, след като избяга от болницата?

— Не. Аз ще го направя. Но ако се натъкна на стена, ще ми трябват уменията ти.

Ласкателството беше най-могъщата валута в хакерския свят. Както и уважението, и признанието за способностите. Тя се усмихна едва когато вдигна чашата с чай, за да не забележи Джак задоволството й.

— Мислех, че сигурно имаш някакви програми, които да ми помогнат да се вмъкна.

— Може и да имам. Гладен ли си?

— Да. Много.

— Ще сваря паста. Ще отворя бутилка вино. О, не съобразих! Ако вземаш лекарства, не бива да пиеш алкохол.

— С удоволствие ще пийна чаша вино. Нямам лекарства.

— Е, това е истинско предизвикателство − каза тя. − Да поръчаш от онлайн аптека, без да оставяш следи.

Тя се засмя. Засмя се и той и за миг споменът, че е убил човек, макар и престъпник, се отмести от центъра на съзнанието му. Винаги се чувстваше по-щастлив, когато се изправяше през неразрешен проблем.

— Само това ли ти трябва?

— Да — каза той.

Но излъга. Знаеше къде живее Ник. И понеже Ник беше мъртъв, полицията сигурно бе конфискувала всичките му компютри, защото снимаше и търгуваше с мръснишки филми по интернет. Дали полицаите бяха открили и взели и бележника? Несъмнено щеше да е гореща новина, ако бележник на мъртвец изобличаваше международна престъпна групировка. Нищо чудно обаче полицията да пазеше в тайна разкритието, както не бяха споменали неговото име и мястото, където се възстановява.

Рики му донесе вино и седна до него. Близо до него. Усмихна му се топло. Да оцелееш в престрелка… дали беше секси? В Делфт Джак отбягваше повечето момичета, защото не искаше да рискува прикритието си. Момичетата винаги настояват да им разказваш за себе си, обичат да споделяш тайни. Рики обаче си имаше свои тайни. Едва ли щеше да задава още въпроси.

Изпиха виното и преди да се усети, преди да успее да размисли, той взе чашата й, остави я върху ниската масичка и целуна топлите й устни. Тя му отвърна. Беше жив. Забравил беше колко приятно е усещането. Затова направи всичко, което живите правят — целуна я, смя се с нея, нахраниха се, правиха любов. После легнаха и гледаха филм, който Рики беше откраднала от студиен лаптоп, филм, който щяха да излъчат по кината след три седмици.

Когато тя заспа и филмът свърши, Джак започна да размишлява. Трябваше да измисли къде Ник е скрил най− могъщата си и най-разрушителна тайна. Щеше да започне от къщата му. Още утре сутринта.

Лас Вегас

Паднах неправилно.

Изтърколих се твърде рязко и усетих придърпване в рамото. Застинах и утринното пустинно небе се облещи срещу мен. В Лондон практикувах паркур − екстремно тичане, изкачване по грапавините на стени и скачане от височини, без да си чупиш костите (желателно). Така разтоварвах напрежението от работата, изучавах изоставени места, превръщах стените в пътища, използвах прецизността да преодолявам пространството по по-ефективен начин. Но бях изгубил форма; когато детето ти е изчезнало, нямаш желание да се упражняваш. Снощи пристигнах във Вегас около полунощ и не успях да заспя, твърде развълнуван и напрегнат. Днес започваше играта на търпение; трябваше да убивам целия ден, преди Ана Тримейн да дойде на срещата ни. Затова станах рано да изпробвам късмета си срещу гравитацията. Беше пет призори − най-тихият час в Лас Вегас. Нямаше кой да ме види.

Реших да изкатеря недовършена сграда недалеч от бара ми. Последното, от което се нуждаех, преди да заловя Ана − а аз възнамерявах съвсем сериозно да я взема за заложничка − беше да се нараня и да не съм във върхова форма.

Паркурът обаче проясняваше ума ми. Когато трябваше да обмислям пробег, катерене или скок, които изглеждаха невъзможни, само тогава не мислех за Даниъл. Не мислех за Люси. Разсейването е сигурен начин да си счупиш крак или ръка. Станах, изтупах си панталона. Погледнах стената пред мен — пет стъпки висока, а отвъд ръба синееше небе.

Бях изморен от стените край мен, невидимите стени, предрешени като заплахи и насилие. Исках да си върна сина. Само тази стена трябваше да превзема. Засилих се, направих котешки скок − с главата напред, а ръцете ми се удариха в повърхността на стената. Краката ми прелетяха над ръцете и я прескочих. Приземих се добре и продължих да тичам.