Джеф Абот - 9-те слънца

Не бях се упражнявал от деня, в който взривиха бомбата и отведоха съпругата ми. Стана пред очите ми, на лондонска улица, и тогава паркурът ми помогна да избягам от сградата — разрушеното от бомбата скеле рухваше около мен, а аз тичах, както никога досега, да не я изпусна от поглед, да не я изгубя.

Но, разбира се, я изгубих. По по-страшен начин, отколкото ако я бяха отвлекли или убили.

Изкачих тясното стълбище в недовършения мотел. Отскачах от стените и усещах как потта експлодира от кожата ми. Пречиствах се от прекалено многото среднощни питиета, от тревогата за Даниъл, от безпокойството дали отрядът на Огъст няма да ме залови и арестува, за да ме принуди да кажа повече за Мила и за „Кръглата маса“.

Стигнах покрива и пустинният изгрев ме озари. Лас Вегас, дори в периферията, никога не стихва напълно. Прииска ми се наоколо да има други покриви. В Лондон тичах по общинските жилищни сгради и върху покривите им се чувствах окрилен. Тук се движех в кръг, трупах сили, подклаждах ги, спирах само да огледам балконите, издадени от едната страна на сградата, питайки се дали ще успея да изкача седем етажа с поредица контролирани скокове и прехвърляния от балкон на балкон. Кому са необходими стълби?

Прескачането от балкон на балкон привлича внимание, а полицаите рядко са фенове на паркура. Прецених по каква линия ще трябва да се придвижа, за да прекося балконите. Частица от съзнанието ми се обади: „Твърде рисковано“, но друга искаше да усети, че се издигам, че проверявам силите си преди последното изпитание − срещата с Ана Тримейн и завръщането на сина ми. Исках да се уверя, че не съм изгубил смелостта и дързостта си.

Спускане, превъртане, изкачване, пак спускане. Проиграх трасето в ума си.

Скочих на първия балкон и с крайчеца на окото си зърнах колата на шосето отсреща да спира рязко.

Трябваше да проверя, да се уверя, че няма свидетели, които да позвънят на 911 за лудия, който сърфира по балкони. Изправих се.

Шосето до недовършения мотел беше безлюдно. Освен една-единствена кола, спряла на светофара на пустото кръстовище.

Добре, помислих си, не е заради мен, спряла е на светофара. На зелено.

Зърнах двойния отблясък на бинокъл зад стъклото.

Сниших се.

Зачаках. Чух мъркане на двигател. Надникнах над ръба. Виждах шофьора долу, ръкав на пурпурно сако, плетена шапка, нахлупена ниско над челото.

Колата потегли бързо.

Сигурно бе спрял, защото ме е видял да скачам. Това беше. Да, нищо повече.

Ала вече не бях в настроение за паркур. Спуснах се по останалите балкони и хукнах към колата си.

Мила щеше да пристигне следобед, а след нея — Ана Тримейн. И се надявах до довечера синът ми да е при мен.

Амстердам

Кръглата брава на вратата на апартамента на Ник се превъртя в ръката му. Незаключена. Джак обаче почука за четвърти път. Сърцето му биеше като чук в гърдите. Ако Ник имаше съпруга или приятелка, която още живееше тук, тя вероятно също бе свързана с „Новем солес“. Но трябваше да разбере. И не можеше да чака. Полицията го издирваше. Бяха оперили мъртвия мъж в болницата. Вестниците бяха публикували снимка и на Джак, и на убития. Сайтът за онлайн новини разполагаше с най-прясна информация и до обяд амстердамско време полицията беше разкрила самоличността на наемния убиец − чешки емигрант на име Давел с еднометрово досие за арести, предимно в ролята му на главорез на източноевропейци, отвоюващи територии в западния престъпен свят.

Наемник, изпратен да убие Джак, който бе провалил плановете му да изчезне незабелязано.

Джак си спомни холивудски филм за беглец. Да бягаш изглеждаше като игра. Винаги можеш да изпревариш и да надхитриш преследвачите. Но в действителност не беше забавно. На Джак му прилошаваше при мисълта, че дори на улицата могат да го разпознаят като човека от първата страница на вестника.

Отвори вратата и извика:

— Ехо!

Никакъв отговор. Апартаментът беше малък и разхвърлян. Върху масичката за кафе лежеше купчина непрочете− ни вестници. Усещаше се мирис на престояла бира. В ъгъла телевизорът тихо оповестяваше световните новини, но никой не му обръщаше внимание.

Джак носеше в джоба си пистолета, който беше взел от наемния убиец.

Тръгна по коридора към полупритворена врата. В стаята лежеше възрастна жена. Спеше, а отпуснатата й ръка придържаше бутилка с водка. Позата й би могла да послужи като плакат, осветляващ злините, причинявани от алкохола. Джак погледна етикета − много евтина водка, каквато пиеха бедните колежани. Миризмата в стаята подсказваше, че жената не инвестира много средства и в сапун. Приличаше на обезобразена женска версия на Ник — червени кичури сред сивеещата коса, ниска, набита, с месеста уста.