Джеф Абот - 9-те слънца

Маями, Флорида

Четиринайсет минути и трийсет и седем секунди след като Огъст Холдуайн произнесе фразата „Новем солес“ по телефона, върху екрана на друг смартфон се появи текстово съобщение. В базата с данни, проследяваща правителствените телефони и имейли, фразата не беше се появявала от седмици — откакто Сам Капра свидетелства за пръв и последен път пред ЦРУ. Обществеността не знаеше това име.

Огромен процент от световните комуникации се вливаше в информационните резервоари на Националната агенция за сигурност — за проучване и филтриране. Сред безкрайния поток от думи „Новем солес“ изпъкваше ярко. „Новем солес“ — две думи, толкова необичайни, толкова отчетливи, че малката компютърна програма, скрита в сървърите, успяваше за няколко часа да открие всяко нейно споменаване, да идентифицира подателя и получателя и да осигури стенограма на разговора, в който са били произнесени магическите думи. Стенограмата пристигаше в телефона на един човек; тоест той винаги разбираше кога някой в Съединените щати разисква „Новем солес“.

Това, както се изрази пред съмишлениците си Наблюдателя, беше окото, което никога не мигва.

Наблюдателя излезе от шумния ресторант в Саут Бийч — място, набедено, че сервира най-изтънчената закуска в Маями. Наблюдателя обаче не остана впечатлен. Знаеше, че щеше да се справи по-добре, ако заведението беше негово, и се замисли дали да не го купи. Прекрасно би било да притежава ресторант и нормална работа. Денят беше облачен и дъждовен и сред пелената от утринна мъгла във вътрешния двор той прочете текста — беше запис на цялото обаждане от Лангли до Огъст Холдуайн. Някой разполагаше с информация за „Новем солес“, която искаше да продаде. Човекът се беше обадил от амстердамски номер, за да отправи предложение на ЦРУ.

Наблюдателя усети как нервна вълна пробягва по костите му.

Затвори телефона. В ума му изникна едно име — Сам Капра. В същия момент телефонът иззвъня. Наблюдателя погледна името на дисплея и отговори.

— Бонжур — каза женски глас. — Имаме проблем.

Гринич Вилидж, Ню Йорк

Браун се върна от Лангли в Ню Йорк едва следобед. Кабинетът в „Специални проекти“ миришеше на изискани пури и качествено кафе. Огъст реши, че е по-добре да откаже кафето, и без него се чувстваше превъзбуден. Но не се случва често да кажеш „не“ на легенда, а Рикардо Браун беше легенда. Затова Огъст седна в тежкия кожен фотьойл, стиснал в ръка чаша с горещо, ароматно бразилско кафе. Беше стъпвал само още веднъж в кабинета. Рикардо Браун се беше пенсионирал рано от ЦРУ, но преди няколко седмици се бе върнал в гнездото, когато „Специални проекти“ се нуждаеше от зряла, силна ръка след бедствията през последните месеци. При вида му Огъст се почувства като слон; Браун беше строен, изтънчен мъж, плешив, с жилесто тяло на бегач на дълги разстояния. Наближаваше шейсет, имаше сиви очи и излъчваше непоклатима увереност. Носеше черни панталони и колосана бяла риза. На Огъст му се стори, че не е виждал по-натруфена кафе машина от неговата, и сега той отлепи поглед от нея, стиснал чаша с гъсто кафе с невероятно богато ухание. Над порцелана се виеше облак пара.

— Какво искаш да направя? — попита Огъст.

— Да напишеш чек на информатора, разбира се — каза Браун. — Само аз ли трябва да мисля?

Огъст разбра, че той се шегува, и се усмихна предпазливо.

— Мисленето надвишава заплатата ми. Но не и вашата.

— Няма да му платим десет милиона долара — каза Рикардо Браун. — Не и на човек, който не иска да се яви при нас. Не и на човек, който може да ни предаде непотребна информация и да изчезне, преди да я потвърдим.

Той отпи от кафето.

— Не може да изчезне. Каза, че иска закрила.

— Точно каквото бих казал и аз, ако възнамерявам да изчезна — повдигна вежда Браун.

— Едва ли смята, че ще успее да се скрие от нас.

— „Новем солес“ определено са се скрили добре. Какво всъщност знаем за тях? Нищо. Задънени улици и толкоз.

Браун погледна бърбъна в чашата си, но не го опита.

— Да разкрия ли досие на случая?

„Специални проекти“ действаше по уникални правила, извън бюрокрацията на ЦРУ. Но все пак трябваше да регистрират случаите за вътрешна информация на клона. „Специални проекти“ имаше достъп и използваше базите с данни на ЦРУ, но процесът не беше двупосочен. Клонът разполагаше със собствена компютърна мрежа и със собствени протоколи — някои от които нелегални — за достъп до полицейските досиета и корпоративните бази с данни. Именно нежеланието да се съобразява с правилата отличаваше „Специални проекти“ от обичайните операции на ЦРУ.