Джеф Абот - 9-те слънца

Съобщението съдържаше снимка на жената на име Мила. Беше виждал лицето й. Изящното елфическо лице.

Разгледа снимката, прикрепена към съобщението. Възможно беше да е същата жена. Прическата беше различна, но скулите, формата на устните и острият тревожен поглед изглеждаха същите. Мила. На снимката държеше пистолет, носеше кожено сако и кожени панталони и оглеждаше стаята. Снимка, сякаш открадната от частна охранителна камера.

Браун препрочете съобщението: „Пиши на 45899 относно подробности за задачата. Щедро финансиране“. Почуди се дали предложението още е актуално. Изпрати съобщение от телефон, който ЦРУ не знаеше, че притежава.

Получи автоматичен отговор, препращаш го към частен уебсайт с необходимата парола за достъп.

Браун превключи на страницата. Уебадресът беше несвързано съчетание от букви и цифри, на което никой не би се натъкнал случайно. Въведе паролата.

Сайтът се отвори. Имаше още снимки на Мила, заснети от същата камера. И текст на пет езика: „Един милион американски долара за тази кучка. Искам я жива“. Браун се втренчи в думите. Сумата беше златният стандарт за наемните убийци — възнаграждение, запазено обикновено за държавни глави и ръководители на организации. Самият Браун беше платил сто хиляди долара от авоарите на ЦРУ за убийството на военен диктатор от Руанда. Наркобос в Еквадор струваше на „Специални проекти“ два пъти повече. Браун разполагаше с личен бележник с полезни адреси, до който прибягваше, когато не можеше да използва редовите служители на ЦРУ.

Коя беше тази жена и чии бездънни джобове спонсорираха елиминирането й? Преди месец предложението бе потвърдено с лаконично съобщение: „Офертата все още важи“. Следваше имейл адрес — отново непроследим.

Браун изпрати отговор: „Още ли важи офертата? Имам следа към неин приятел, но искам да съм сигурен, че заплащането е гарантирано“.

Затвори имейла и уебсайта. Изтри историята на браузъра. Излезе от интернет кафенето и отиде да обядва, застанал прав в тясна студентска пицария. Дъвчеше дебелото парче и отпиваше „Кока-кола“.

Един милион долара. Предпочитаха я жива. Това усложняваше положението.

Браун изяде самотно пицата си, после се прибра у дома и седна в кожения си стол. Замисли се за „Новем солес“ и за Мила и как може да прибере един милион долара.

Лас Вегас

Не се случва всеки ден: да инспектирате нов бизнес, който притежавате, и да си уговаряте среща там с похитител. Доволни гуляйджии пълнеха бар „Каньон“, избягали от гъмжащите от туристи казина, търсейки нови начини да се повеселят и да ги забележат.

А аз планирах как да заловя жената, откраднала детето ми.

Бар „Каньон“ не беше туристически капан като повечето нощни заведения във Вегас. През първия си час там тази вечер установих, че сервитьорите и барманите са извънредно способни, внимателни, усърдни и съсредоточени. Когато дойдох и им казах кой съм, те, разбира се, се постараха да се представят възможно най-добре, но нехайството в първокласно питейно заведение няма как да се прикрие.

Забелязах как един сервитьор деликатно убеждава нерешителен клиент да си поръча шоколадово мартини и коктейл „Олд фешън“ — истинско питие за истински мъж. Декорът беше изискан — красиво резбовани дървени греди обрамчваха извитите стени, масите бяха от полиран гранит, а столовете — покрити с имитация на редки животински кожи. Бар „Каньон“ беше любимо място за онези, които намираха „Стрип“ за твърде посредствен и искаха да отдъхнат от нощите в казината и хипнотичното подрънкване на рулетки, зарове и чипове. Клиентите младееха — смесица от по-дръзки посетители и добре подплатени местни. Имаше малък дансинг и диджеят съчетаваше класически „Масив Атак“ с последните хип-хоп хитове и барабанен ритъм.

Наблюдавах всичко това от охранителните камери в кабинета си на втория етаж на бара.

Огледах множеството. Лицето на Ана ми беше познато — от снимката от охранителната камера и от паспортната фотография, която бях открил — висока, тъмнокоса, с бенка до извивката на устните. Но тези елементи лесно се променят. В препълнения бар не видях никого, който да отговаря на описанието.

Ала зърнах познато лице, очевидно новодошло. Мила седеше на маса в дъното. Сега косата й беше боядисана в светлокестеняво (или носеше качествена перука). Тя флиртуваше с някакъв дебеловрат младеж с добре скроен сив раиран костюм. Чертите му ми се сториха познати и това ме притесни, докато не се досетих — навремето момчето играеше в отбора на „Ню Йорк Джайънтс“. Сигурно си въобразяваше, че във Вегас ще му излезе късметът. Мила го заслепи с усмивка, сякаш лумнала от шампанското, въпреки че виното в тясната й чаша изглеждаше недокоснато. Неговата беше празна. Той я напълни и я гаврътна бързо. Предположих, че Мила провежда собствено проучване, наблюдавайки всяко лице, което влиза и излиза от бара. Трябваше да внимава, след като фирмата бе възобновила интереса си към мен.