Джеф Абот - 9-те слънца

На какво си готов, за да си върнеш сина?

Най-логичният въпрос на света с най-лесния отговор. Ала ако предприемех погрешен ход, нищо чудно да свършех мъртъв или в затвора, а Даниъл да бъде подложен на същите опасности като сега.

В този момент някъде съпруг и съпруга прегръщаха сина ми, наричаха го свое дете. Дали знаеха, че е откраднат? Дали ги беше грижа? Обичаха ли го колкото аз го обичах, макар никога да не го бях прегръщал?

Ето я и нея.

Ана Тримейн. Познах я от видеозаписа от френската клиника. Беше висока жена с широки рамене и фигура на атлет. Елегантна. Мъжете я забелязваха, измерваха я с поглед, докато си проправяше път през тълпата. Носеше черни прилепнали джинси и пъстра риза. Огърлица от аквамарин и сребро опасваше белия й като слонова кост врат. Идваше не откъм предната врата, а от дъното, където се намираха тоалетните. Сигурно се беше вмъкнала от някой заден вход. Изглеждаше на около трийсет, с мастиленочерна коса и застинало студено лице, красиво заради съвършените пропорции, а не защото излъчва топлота и доброта.

Не помръднах, когато тя седна срещу мен. Не станах.

Тази жена беше откраднала детето ми. Прииска ми се единствено да блъсна масата настрани, да сключа ръце около украсения й с огърлица врат и да я принудя да ми каже къде е Даниъл. И този момент щеше да настъпи. Сега трябваше да подготвя капана.

— Господин Дъруот?

— Да. Госпожица Тримейн?

— Да.

— Питието ти.

Посочих мартинито, което беше поискала да поръчам като знак. То стоеше върху масата, позатоплено, с три маслини. Щяха да й приседнат, когато я накарам да ми каже къде е Даниъл.

— Мартинито беше само за да те позная. Бутилка „Амстел Лайт“ и кажи на сервитьора да я отвори на масата.

Много предпазлива. Не искаше да рискува да пуснат приспивателно в питието й. Помахах на сервитьора и повторих поръчката. Гласът ми не трепна. Това беше делова среща, но тя я разглеждаше като потенциална клопка. Каквато беше, разбира се.

— Съпругата ти не е ли тук?

Имаше топъл глас. Жена, която краде и търгува с бебета, би трябвало да говори дрезгаво като вещиците от приказките. Тя обаче звучеше като образована интелектуалка. Френски акцент, едва доловим, сякаш през повечето време използва английски.

— Съпругата ми се притеснява много. Горе е. Иска да осиновим дете по традиционния начин, но… — свих рамене.

Усетих как по гръбнака и под мишниците ми се стича пот. Не се напрягах толкова срещу други противници. После съзнанието ми се проясни и разбрах какво трябва да направя. Беше по-лошо, отколкото да пресичаш минно поле, но тя беше тук, в моя бар, на моя територия и нямаше да й позволя да си тръгне, преди да ми каже къде е синът ми.

Сервитьорът се върна с бутилката й „Амстел Лайт“. Отвори я на масата и Ана му благодари. Той се отдалечи и тя отпи дълга глътка.

— Съпругата ти не е горе. Съпругата ти, или по-скоро бившата ти съпруга, е в болница на ЦРУ в Бетезда, Мериленд, в кома, от която едва ли ще се събуди. Тя ти е бивша съпруга не защото безсърдечно си зарязал критично болната си жена, а защото е предателка. Спасила ти е живота и после се е опитала да те убие, когато си тръгнал по петите й. Избрала е погрешния лагер и си е платила за това.

Не отлепих очи от нейните. Добре. Ана Тримейн не беше глупачка.

— Не се казваш Франк Дъруот, а Сам Капра — отпи малка глътка от бирата. — Обичаш да се правиш на маймуна в празни сгради, когато не ни създаваш неприятности.

Добре. Кому са нужни маски?

— Къде е синът ми, Ана?

— Виж, аз знам за теб повече, отколкото ти за мен. Ана не е истинското ми име.

— Къде е синът ми? — приведох се напред.

За една секунда можех да извадя браунинга от джоба си. Пет пари не давах, че ще всея паника в бар „Каньон“. Тя щеше да ми каже.

— Преди час един мой приятел остави килограм експлозив С-4 в дамската тоалетна — усмихна се лукаво Ана. Произнесе заплахата, все едно казва: „Харесва ми как си обзавел бара“. — Аз контролирам спусъка. Вдигнеш ли ръка срещу мен, барът изгаря с всички вътре — огледа развеселеното, подпийнало и в пълно неведение множество и светлините, пулсиращи в ритъма на музиката. — Загубата няма да е сериозна. Тези хора са нищо, не обслужват никаква кауза.

— Да продаваш деца е друго нещо.

Борех се с гнева, надигнал се в гърдите ми.

Усещах го като странна жега. Бях убивал преди — за пръв път преди няколко седмици — и при обичайни обстоятелства не бих повторил. Но нея, нея можех да убия.

Тя се усмихна като котка, под чиито лапи се гърчи мишка.