Джеф Абот - 9-те слънца

— Не мога да го убия. Вече е мъртъв. Преди няколко седмици видях да го прострелват смъртоносно в Ротердам.

— Видял си да го раняват — каза Ана. — Но не е мъртъв. Ако искаш сина си, този път се погрижи Джън Мин наистина да умре.

Лас Вегас

— Искаш да убия мъртвец — поклатих глава.

— Надявам се, че за убиец те бива повече, отколкото да напипаш пулс. Не е мъртъв.

Зърнах го само за миг. За жалост беше попаднал под кръстосания огън между Пит и главорезите му и отряда на Огъст и ми се стори достатъчно мъртъв. Но тогава аз бягах от ЦРУ и отчаяно се стремях да изтегля беше Пит, единствения оцелял контрабандист, на безопасно място, където да го разпитам — Пит беше единствената ми връзка с Едуард, похитителя на съпругата и сина ми. Затова бях сгрешил.

— Как му беше името?

— Джън Мин. Студент от Хонконг, записал магистратура по компютърни науки в Делфтския технологически университет.

— И това хлапе ви застрашава?

— Възрастта му няма значение. Ще го откриеш и ще го убиеш, преди да се предаде на ЦРУ. Разполагаш с два дни.

Джън Мин беше влязъл с Огъст и другите от отряда на ЦРУ. Ако пожелаеше да се обърне срещу „Новем солес“, дали щеше да се обърне към Огъст? Сигурно затова Ана искаше да ме използва. Аз имах достъп до Огъст и следователно — до Джън Мин.

— Защо досега не се е предал? — попитах.

— Не знам. Уговорил си е среща с ЦРУ след два дни. В Ню Йорк. Върви там и го убий.

— Държи ви натясно. Горкичките вие.

— А ние държим теб, Сам. Детето ти…

Млъкнах.

— Убий го преди срещата, за да не предаде информацията, с която разполага. Направиш ли го, ще си върнеш сина. Не го ли направиш, синът ти изчезва завинаги.

Тя плъзна един айфон към мен.

— Твой е. Не казвай на никого какво правиш. На никого.

Бомбената й заплаха и синът ми ми връзваха ръцете. Мразя да ми връзват ръцете. Наистина го мразя.

— Ще тръгвам — вдигна тя дистанционното — друг айфон, с избран телефонен номер. — Недей да ме следиш. Иначе ще набера клетъчния телефон, прикрепен към експлозива, и на паркинга ще завалят парчета от пияни танцьори. Сигналът е с обхват от пет километра.

Тя задържа палеца си точно над номера. Едно докосване и всички щяхме да изчезнем.

— Довиждане, Ана — казах. — Ще те видя много скоро.

— Не, няма да ме видиш повече. Свърши си работата, спечели си сина и поеми по своя път — изправи се тя. — Не пробвай дали блъфирам.

Тръгна към входа и един пиян мъж се блъсна в нея. За миг си помислих, че палецът й ще натисне екрана. Тя се съвзе и отблъсна грубо пияния. Видях я да минава край охранителя и да изчезва в студената пустинна нощ.

Хукнах към дъното на бара, докато Мила се спускаше тичешком по стълбите.

— Евакуирайте се — извиках й. — Веднага!

Ана не искаше да умра, но не биваше да рискувам, ако наистина беше поставила бомба в бара, пълен с невинни хора. Мила изтича до подиума на диджея и преди да стигна дамската тоалетна, лампите светнаха ярко, музиката стихна и гласът й прогърмя от високоговорителите:

— Внимание, моля! Придвижете се спокойно към изходите. Трябва да напуснем незабавно сградата. Няма опасност, няма пожар, но моля ви, излезте и застанете от другата страна на улицата.

Чух удивени възклицания, но персоналът тръгна бързо сред хората и започна да ги насочва навън.

Втурнах се в дамската тоалетна. Три жени стояха пред огледалата и се гримираха.

— Махай се оттук! — извика ми едната, явно попрекалила с коктейлите.

— Евакуираме сградата! Излизайте.

В тоалетната имаше общо шест жени и аз ги избутах бързо навън.

Къде ли го беше скрила?

Огледалото беше обрамчено с ласо като продължение на темата за каньона. Изкуствени звезди, имитиращи нощно небе, сияеха по плочника на тавана. Проверих всички кабини. Нищо. Вентилаторите? За две-три минути би могла да отвинти капаците и да сложи бомба вътре, но все някой от постоянния поток от клиенти щеше да я забележи.

Погледнах под мивката. Нищо. После се обърнах и застанах срещу контейнера с книжни кърпи. Под него имаше метално кошче за отпадъци, което се отваряше с ключ, за да се почисти. Надникнах сред купчините мръсни хартиени кърпи. Напъхах ръката си колкото е възможно по-навътре.

На дъното напипах пакет. Правоъгълен. Усетих тънки жици, прикрепени по ръбовете му.

Подпрях се на стената и бавно вдигнах ръка. Далечната шумотевица от евакуиращите се хора стихваше постепенно.