Джеф Абот - 9-те слънца

„За бога, какво става с мен?“ Тази седмица заспиваше за четвърти или пети път, докато работи. Превръщаше се във вреден навик. Беше станала призори.

Погледна часовника. Беше задрямала, след като приспа бебето. Наближаваше десет. Изтощението я сломяваше. Още беше по тениска и джинси. Стана от бюрото в ъгъла на спалнята си, съблече се и сложи тънка памучна пижама. Изми си зъбите, изплакна съня от очите си. Сега сигурно щеше да й е трудно да заспи отново, а бебето щеше да спи непробудно цяла нощ. Е, няма да е зле да свърши малко работа. Леони отдавна бе разбрала, че самотните майки трябва да запълват ползотворно всяка секунда.

„Скъпа — повтаряше й добронамерената й осемдесетгодишна съседка госпожа Крафт, — защо не наемеш бавачка? Сигурна съм, че можеш да си го позволиш“. После госпожа Крафт оглеждаше гранитните плотове, сводестите тавани и плюшения персийски килим върху безупречния паркет.

— Не искам вкъщи да влизат непознати — отговаряше Леони.

— Бавачката не е непозната, щом я опознаеш.

Тогава Леони просто свиваше рамене, вместо да каже истината: „Не мога да рискувам бавачката да разбере какво правя“. Бремето на дългите самотни часове, отдадени на работа и грижи за Тейлър, й изглеждаше напълно поносимо. Тейлър заслужаваше всяка безсънна нощ.

Леони свари кана безкофеиново лешниково кафе и пусна музиката от „Чикаго“ на айпода си, свързан с малък чифт слушалки. Елегантна мелодия се запрокрадва тихо в спалнята. Тя отвори лаптопа и провери имейлите си; имаше няколко анонимни регистрации, с които контактуваше с клиентите си.

Нищо от Гунар. Въздъхна облекчено. Гунар беше сред най-трудните клиенти. Непрекъснато си променяше мнението. Първо искаше да се премести в Ню Орлиънс, после реши, че е прекалено близо до Атланта и може да види някой познат в баровете във Френския квартал. Твърде вероятно бе да го открият. Избра Канада. Не, осъзна, че в Монреал има истински зими с истински сняг. Сега искаше Панама, но бе започнал да протестира, че там няма какво да правиш, сякаш в цялата страна няма нито един нощен клуб или театър или плажове и книжарници. Не можеше да започне да създава мнимия му живот, преди да е решил къде ще се скрие.

Изкушаваше се да му каже: „Когато загърбваш предишния си живот, просто го зачеркваш. Трябва да избереш, защото търпението ми се изчерпа“. Но не биваше да хока нито Гунар, нито другите си отчаяни клиенти. Знаеше го прекалено добре. Трябваше да пипа с кадифени ръкавици, да го настани някъде, където повече няма да я безпокои и животът му да започне наново. Панама. Щеше да му каже, че Панама е разковничето да остане невредим. Тя беше експертът все пак; той просто ще я послуша. Двоумението трябваше да приключи.

Щом някой решеше да изчезне и потърсеше помощ от нея, нерешителността се превръщаше в кошмар. Рискът да ги разкрият нарастваше многократно. Неволно изречена дума, време, прекарано пред проследим компютър в търсене на вероятни местоположения и прочее — всяка подобна грешка може да се обърне срещу теб. Проверявал ли си от компютъра си що за градове са Сиатъл, Ванкувър или Париж, зачеркваш ги от списъка с възможности. Добре. Решението беше взето. Ще му разкрие банкови сметки в Панама, ще му намери подходяща къща в Манагуа, в добър квартал, където да не привлича внимание. Ще му наеме частен учител по испански, човек, на когото може да се има доверие. Ще го превърне в новозеландец. За два дни можеше да набави точно каквато хартия беше необходима за този паспорт и водните знаци. Щеше да разчита на своята мрежа да му даде ново име и нов свят. Реши да запретне ръкави още сега.

Донесе кафето, пренебрегна жаждата за цигара (не пушеше от шест месеца) и после чу боботенето на автомобилите отвън. По шосето профуча кола, усети полъха на нощния бриз. После изплющя завеса.

Звукът й се строи много по-силен, отколкото трябва. Спря пеещите убийци от „Чикаго“ по средата на затворническото танго. Чу как вятърът свисти.

Някъде имаше отворен прозорец.

Студена тръпка пролази между лопатките й. Тя стана от компютъра и тръгна по коридора. Спря пред вратата на детската стая и я отвори. Беше срещу прозореца, който гледаше към задния двор. Прозорецът беше отворен и завесите с Мечо Пух танцуваха на вятъра.

Сърцето й застина.

Втурна се напред в мрака. Лунното сияние й разкри, че люлката е празна. Бебето й го нямаше. Тя изкрещя кратко и остро. Грабна жълтото юрганче, сякаш детето може да се е смалило и да се е скрило сред гънките му. Писъкът й застина в гърлото.