Джеф Абот - 9-те слънца

— Казвам се Огъст. Разбрах, че си поискал да се свържеш с мен.

— Да.

Мъж, американец. Без отличителен местен акцент.

— По въпрос от общ интерес.

— За бога, звучите като в долнопробен филм — каза гласът.

„Млад — помисли си Огъст, — по-млад от мен“. „Новем солес“. Търсиш ги, нали? — потрепери леко гласът.

— Да.

— Е, аз мога да ти ги дам.

— Как?

— Разполагам с информация за продан.

— Информация за продан — повтори Огъст.

Щеше да повтаря често думите на мъжа — стандартна процедура за протакане на обаждането, за да се улесни проследяването.

— Цената е десет милиона долара.

— Не мога да платя толкова.

Компютърният екран стесни търсенето. Европа. Западна Европа.

— Те имат марионетки в правителства из целия свят. Мисля, че цената е изгодна.

— Да речем, че се съглася. Какви са условията ти?

— Ще ти предоставя информацията, а ти ще внесеш средствата в няколко банкови сметки на Кайманите. Искам имунитет за всички престъпления, които може да съм извършил, и ЦРУ да ми даде нова самоличност. Искам убежище, където да не ме открият никога, в англоезична държава.

Огъст слушаше внимателно. Познаваше ли този глас? Интонацията задвижваше крехките струни на паметта му.

— Не мога да обещая толкова пари, ако не видя доказателството.

— У мен е.

— Какво представлява? Имена? Местоположения? Операции?

— Бележник.

— Бележник.

— Пълен с подробности за хора в правителства и в деловите среди, които „Новем солес“ притежават.

— Сканирай страниците и ми ги изпрати.

Програмата за издирване стесни още повече търсенето.

Холандия, Белгия и Люксембург засияха в яркозелено върху екрана.

— Ако го направя, Огъст, ще разполагаш с доказателството, а аз ще остана на произвола на съдбата. Без пари и без имунитет.

— Какво съдържа бележникът?

— Всичко необходимо да обезглавиш „Новем солес“. Те не са само престъпна организация. По-лоши са, много по-страшни. Десетте ти милиона няма да отидат на вятъра.

— Откъде знаеш името ми?

— Имам информацията и ще я продам или на теб, или на друг заинтересован купувач.

Това не беше отговор на въпроса му.

— Е, нали разбираш, че трябва да видя бележника?

— Ще се срещнем.

— Къде? Кога?

— Ще ти се обадя пак. Дай ми номер.

— Предпочитам аз да ти позвъня.

— О, не. Аз определям правилата на играта, Огъст. Дай ми номер или изчезвам.

Огъст му продиктува номера на мобилния си телефон.

— Не мога да ти предоставя нито средства, нито обещания, докато не разбера с какви улики разполагаш. Докато не ги видя. Кажи ми как се казваш.

— Опасно е за теб да узнаеш името ми, я понеже едва сега започваме да се опознаваме и ти ще ми осигуриш прекрасните ми десет милиона, не искам да те убият. Ще се сработим лесно, Огъст. Ти ще напреднеш в кариерата, а аз ще си купя безопасност и бъдеще. Ще се срещнем след два дни в Ню Йорк.

— Кога точно и къде в Ню Йорк?

— Ще ти кажа.

Линията заглъхна.

Огъст се взря в текста, изписал се върху екрана на лаптопа. Обаждането идваше от Амстердам. Градът, където Сам беше разбил на пух и прах плана на „Новем солес“.

„Новем солес“. Девет слънца. Названието на престъпната групировка, която стоеше зад бомбардировката в Лондон, белязала Сам Капра като предател. Докъде се простират пипалата им не беше ясно, но бяха вербували поне един високопоставен правителствен служител в САЩ и бяха опитали да нанесат гибелен удар върху американското общество. Според Сам амбициите им бяха безкрайни.

Престъпна организация, която не изповядва терористична идеология, но въпреки това се бе опитала да унищожи офис на ЦРУ и да посее политически хаос в Съединените щати.

Що за престъпници бяха?

Не знаеше отговора. Всички членове на „Новем солес“ в Амстердам бяха избити. Единствената оцеляла беше Луси Капра, попаднала в ничията безсъзнателна земя между живота и смъртта. Луси знаеше някои от тайните на групата. Но не можеше да му помогне.

Огъст пусна записа на обаждането.

„Кой е този мъж? — запита се. — Непрекъснато повтаряше името ми. Все едно се гордее, че го знае. Каза, че съм добър човек. Срещал ли съм го преди? Гласът ми се стори познат“. Но сега не беше сигурен.

Сам Капра страдаше от параноя. Смяташе, че лапите на престъпната мрежа са проникнали дълбоко в правителството. Огъст обаче не беше параноик.

Набра номера на шефа си. Трябваше да докладва за предложението. Знаеше обаче какво ще отговори бюрокрацията. Защо да плащат на информатор, след като могат да го пипнат и да го пораздрусат, за да проговори?