Джеф Абот - 9-те слънца

— Правила ли си свидетелство за раждане на Жулиен Даниъл Бесон?

Дъхът ми застина в дробовете. Приведох се към нея и тя се отдръпна. Улових ръцете й.

— Така е кръстен синът ми. Родил се е във франция. Жулиен Даниъл Бесон.

— Не съм. Но ако Ана използва детето ти, за да те изнудва, значи не му е намерила нови родители. Ще го настани някъде, ако вече не й е необходим.

Думите й сякаш ми прерязаха гърлото. Тя го забеляза.

— Съжалявам, Сам. Наистина съжалявам.

— Помагаш й да фалшифицира документи.

Стори ми се, че чувам как зъбите й изскърцват тихо.

— Нямах избор.

Втренчих се в нея.

— Знаят и друго за теб…

Още се колебаех дали да й вярвам. Притиснех ли я да сподели тайните си, нямаше да я спечеля на своя страна.

— Не съм в настроение за кръстосан разпит.

Тя стана.

— Не ми предлагай да се опълчим на Ана. Ще направим каквото иска и нищо повече. Няма да рискувам живота на Тейлър. Ти също не бива да застрашаваш живота на детето си.

Тя изстреля последните думи, сякаш съм нищожество, негодно за родител.

Нямаше смисъл да й напомням, че настоява да поверим децата си на убийци.

— Добре, Леони. Добре. Успокой се.

— Не възнамерявам да те опознавам. На теб също не ти трябва да ме опознаваш.

Тя допи виното на две бързи глътки и си взе чантата.

— Да се качваме в самолета.

Полет 903 от Лас Вегас до Ню Йорк

Седнахме един до друг в първа класа. Повечето пътници спяха, изтощени от разточителството в пустинята или предвкусващи с неохота утрешния работен ден в Ню Йорк. Аз гледах стар филм — „Пришълецът“ — на личния си екран на гърба на предната седалка и си мислех колко е подходящ за кандидат-спасител на деца. Бях гледал филма десетина пъти и можех да го следя, без да се замислям, без да се задълбочавам в историята. Очите на Леони бяха затворени. В самолета си бяхме разменили само няколко думи и сигурно никой не смяташе, че пътуваме заедно. Станах да си наплискам лицето с вода в тоалетната. Повечето ни спътници бяха потънали в собствените си дигитални пашкули — гледаха филми или бяха надянали слушалките на айподите и айпадовете си. Технологията ни улеснява да сме абсолютно сами в препълнена зала. Завиждах на онези, които спяха. И аз се нуждаех от сън, болезнено, но умът ми не намираше покой. Освен това не умеех да спя в самолети.

Седнах отново и Леони отвори очи. Взря се в мен и примигна, сякаш се чуди къде се събужда. Изненадах се, че успя да задреме. Адреналиновият шок от отвличането на дъщеря й стихваше и неизбежното изтощение вземаше връх. Изглеждаше гузна, че е проявила такава слабост и е заспала егоистично, но аз знаех, че това е естествената реакция на тялото да се справи с унищожителния стрес.

— Добре ли си? Искаш ли нещо за пиене?

Собственикът на бар проговори у мен. Винаги съм готов да предложа питие. Стюардесите трябва просто да ми поверят количката с напитки и да си пуснат филм.

Леони поклати глава. Тишината надвисна над нас като съсипващ въздуха смог.

Понечих да си сложа слушалките. Нямаше смисъл да говоря с нея.

Тя докосна с длан ръката ми.

— Кръстили са сина ти така. Какво име щеше да му дадеш ти?

— Даниъл. Бившата ми съпруга го избра. На покойния ми брат.

Устните й се раздвижиха, сякаш вкусва името.

— Кога… изчезна Даниъл?

— Веднага след раждането. Виждал съм го само на снимката, която Ана ми даде.

— И си сигурен, че ти е дала снимка на твоето дете? — Да.

— Покажи ми го.

Показах й снимката. Тя я разгледа, после погледна към мен.

— Красиво момче.

— Нито един от родителите му не го е прегръщал — казах. — Но тук се усмихва. Как се отразява това на едно дете — да е усещало допира само на хора, които искат да го използват?

Думите се изплъзнаха неволно. Никога не говорех за Даниъл. А и с кого да говоря? С безумната молдовка, за чиято глава даваха един милион долара? Или с някогашните ми приятели от ЦРУ, които вече не ми бяха приятели? С клиентите в бара? Не. Всяка болка, която изпитвах за Даниъл, се трупаше в гърдите ми. Млъкнах. Не исках да говоря за него.

— Бди зорко над него, когато си го върнеш — подаде ми снимката Леони. — Как ти и съпругата ти се изпречихте на пътя на Ана?

— „Новем солес“ купиха съпругата ми. Беше агент на ЦРУ. И предател.

Признанието прозвуча странно в тишината на самолетната кабина. Вдигнах очи от снимката. Стюардесите се бяха скупчили в кухнята. Пътниците или спяха, или бяха надянали слушалки, изолирани в свой свят. Да, да поговорим за съпругата ми. Любовта на моя живот, жената, на която се посветих, жената, която предаде и мен, и страната ни и после се опита да ме спаси. Да поговорим за най-неразгадаемата личност, която познавам, и как машините й помагат да диша, да храносмила и да живее като призрак, окован в плът.