Джеф Абот - 9-те слънца

Едно нещо наистина направих: тайно я снимах, докато спеше. Реших, незнайно защо, че ще е добре да имам нейна снимка. Тя беше жена с много тайни и можеше да се наложи да науча повече за нея.

Приземихме се на летище „Ла Гуардия“ късно. Забави ни ранна лятна буря, развилняла се над Кентъки и Охайо. Наехме кола — не исках да се доверявам на таксита и на метрото, когато ловувам хора — и подкарахме към манхатънския хотел „Клейбърн“, където Леони вече ни беше резервирала стаи. Намираха се една срещу друга от двете страни на коридора. Хотелът започваше да се разбужда, градът се раздвижваше, но краката вече не ме държаха. Силите ме бяха напуснали, защото не знаехме къде е Джън Мин.

— Лягай да спиш — каза Леони, застанала пред вратата на стаята си.

— Не мога.

— Не искам да се мотаеш около мен.

— Как ще го намериш?

Тя потупа лаптопа и вдигна мобилния си телефон.

— Това ми е работата, Куршуме — опита усмивка, но се получи ужасна отчаяна гримаса и тя го разбра. — Съжалявам. Просто се опитвам да запазя разсъдъка си.

— Джън Мин е изчезнал от Холандия. Безследно.

— Винаги остават следи — каза тя. — Винаги.

Ню Йорк

В полета от Брюксел Джак седеше до прозореца; нямаше как да излети от Амстердам, „Новем солес“ сигурно следеше железопътните гари и летищата. Рики го закара до Брюксел и го остави на летището. Той влезе в тоалетна кабинка и затвори вратата. Намаза с гел и приглади косата си надолу, за да заприлича на новата си паспортна снимка. Пъхна по една закръглена гумена подплънка в бузите си, за да промени незабележимо формата на лицето си. Сложи си фалшивите зъби, които прилягаха над неговите. Това означаваше, че няма да може да се храни по време на полета, но му беше все едно. Надяна очила с леко затъмнени стъкла. Нямаше да променят цвета на очите му, но Рики каза, че всичко, което го маскира или прикрива, е полезно. Едва не се разплака, когато му слагаше очилата.

Той излезе от кабинката и се погледна бързешком в огледалото. Не биваше да намества или да вади подплънките. Приличаше на Джак Мин, но не точно, и ако беше в списъка с издирвани лица в САЩ, щеше донякъде да заблуди биометричния скенер. Носеше бяла риза, джинси и гуменки и не биеше на очи.

На летището в Брюксел не му създадоха неприятности. Стараеше се да не се озърта. Страхуваше се да не изглежда параноично, но непрекъснато оглеждаше лицата и търсеше някое, втренчено в него. Зае мястото си. До него седна възрастна жена, която тутакси извади дебела книга с меч и дракон върху обложката и я отвори на първа страница, сякаш го предизвикваше да посмее да я заговори. Той въздъхна облекчено. Изолира се от света с айпода си и се потопи в музиката на „Бийтълс“. Затвори очи, но се събуди сепнато — едната от подплънките се подаваше почти наполовина от устата му. „Добре, че не я погълнах“. Нямаше да е приятно да се задави със собствената си дегизировка по време на презокеански полет. Напъха с език подплънката обратно на мястото й и погледна спътничката си. Потънала в своя свят, тя не го забелязваше.

Ню Йорк, обвит в облаци, се разкри под него и той се взря надолу. У дома. Мислеше, че повече няма да го види. Мислеше, че никога няма да се върне. Но имаше ли избор?

Мина през митницата и си напомни да диша, докато подаваше на служителката новия си тъмночервен паспорт, идентифициращ го като Филип Лин, белгийски гражданин. Жената го огледа, сканира го и го попита какво го води в страната. Отговори, че гостува на роднини. Тя го попита къде ще отседне; той й съобщи адреса, осигурен му от приятеля на Рики. Попита го дали ще пътува извън Ню Йорк. Той й каза, че ще посети само Ню Йорк, защото никой град не може да му съперничи. Тя се втренчи в него, сякаш дружелюбният му тон помрачава сериозния момент. Той си помисли: „Какво правиш, по дяволите? Майтапиш се?“. Сърцето му се сви и замря. Жената беше едра, по-възрастна и не изглеждаше никак отегчена от работата си.

Погледна екрана на компютъра, погледна и него. Той се насили да се успокои.

В Амстердам Рики седеше с ръце върху клавиатурата. Беше проникнала в главната база с данни от белгийските паспортни служби. При запитване за белгийски паспорт от приятелска държава извършваха проверка в базата с данни на международния отдел на федералните служби по гражданско състояние. Номерът се сверяваше или чрез сканиране на водния знак, или се вписваше в паспортната база с данни на приемната държава. Изпращаха потвърждението и страната домакин получаваше в отговор одобрителен звън.