Джеф Абот - 9-те слънца

Сключи длани около студената стомана на тръбата на стойката. Чу вратата да се отваря. Дали някоя медицинска сестра не е влязла да провери защо е нахълтал в стаята? Не виждаше през завесата.

Чу стъпки, после тишина.

Медицинска сестра не би стояла просто ей така, нали? Ненадейно го завладя страх и увереност, че този мъж е дошъл да го убие.

Джак блъсна масичката на колелца към завесата.

Изсвистяха два куршума, пробиха плата и се забиха в дървото. Ударът прозвуча по-силно от изстрелите.

Джак простена от страх, без да съзнава, че е попаднал в клопка.

Когато мъжът заобиколи завесата, той замахна с тръбата като с бейзболна бухалка и улучи лицето на онзи между гъстите вежди и разкривената уста.

— Уххх — изръмжа той.

Джак се изви назад, тръбата изписа нова зловеща дъга и заудря пак и пак. Накрая долетя странен влажен звук, който прозвуча… окончателно. Мъжът се строполи върху пода. Потрепери, загърчи се, пое пресеклив дъх. Изгледа Джак със сляпа изненада. После главата му се отпусна назад и тялото му се изопна.

Носът на мъжа беше раздробена каша. Джак не знаеше, че е толкова силен; сякаш цялата енергия, събирана през изминалите седмици, бе избухнала точно когато му е необходима. Мъжът лежеше съвсем неподвижно. Джак коленичи до него, пусна тръбата и тя изтрополи върху плочките. Провери за пулс, но в гърлото на падналия откри само топла и неочаквана тишина.

Отломка от кост, помисли си Джак. Първият удар бе счупил носа, а вторият беше изпратил куршум от кост в мозъка.

Той ужасено закри лице с длани. Беше убил човек. Беше го убил.

Защото той щеше да убие теб.

Джак взе пистолета и се изправи. Изрита тялото под леглото. Прибра оръжието в джоба на халата.

Излезе в коридора. Възрастната жена в съседната стая все още спеше. Заобиколи бюрото й и откри десет евро и мобилен телефон. Взе го и изпита чувство за вина, че краде. Засмя се, понеже не се бе почувствал виновен, че убива човек. Върна се бързо в коридора и заслиза по стълбището. След няколко минути беше в стаята си, седнал на ръба на леглото.

На кого да се обади?

Рики. Ще се обади на Рики. Все още бяха приятели. Харесваше я, въпреки че му се водеше любовница само пет кратки минути след като пристигна в Холандия, за да започне тайния живот, който си беше създал. Очевидно и тя държеше на него, щом си бе навлякла толкова главоболия да го открие. Убеди я да дойде да го вземе и да му донесе дрехи. Полицията беше прибрала като улика тези, с които го бяха простреляли, а и те бездруго бяха изцапани с кръв. Рики се съгласи и каза, че ще пристигне след час. Уговориха се да се срещнат в кафенето до болницата, което познаваше добре.

Джак изключи телефона и открадна чифт дънки от стаята в дъното на коридора, където лежеше мъж, упоен с обезболяващи. Задигна и пуловер за ръгби от шкафа му. Излезе, промъкна се покрай медицинските сестри, слезе долу с асансьора и пристъпи в хладната тишина на нощта. На ъгъла имаше старо кафене.

Джак тръгна по улицата.

Открили са, че си жив. Преследват те. Разполагаш само с едно-единствено оръжие да отвърнеш на удара. Мъртъв си, ако Ник те е излъгал за бележника.

Манхатън, близо до Брайънт Парк

Влязохме в „Последен миг“, моя бар до Брайънт Парк. „Последен миг“ е хубав бар. Елегантен, изискан, с джазова музика. Барплотът е от изящен мрамор от Конемара. Огледалото зад бара е огромно и антикварно, спомен от нюйоркско заведение отпреди Гражданската война. Понякога ни посещават туристи — всеки стилен бар в Ню Йорк рано или късно си спечелва добра слава и намира място в туристическите справочници — но повечето ни клиенти са офис служители, отегчени богаташи, редовни посетители, които разбират от добри коктейли. Тълпата, която пристигаше след работно време, беше започнала да се топи. Елоиз седеше зад пианото и свиреше тихо композиция от Телониъс Монк. Тя е постара от Бог, ала искриците джаз в тялото й очевидно й осигуряват вечен живот. Когато преди няколко седмици получих бара от Мила, той се наричаше „Синьо кадифе“, но аз го преименувах. „Последен миг“ беше щабквартирата ми при операцията по издирването на сина ми и въплъщаваше усещането ми за неотложност и решимостта никога да не се откажа.

Кимнах на бармана и посочих на Огъст висока табуретка. Той седна. Отидох зад бара да приготвя питиетата ни, което само по себе си говори красноречиво. Разбирах, че ще се наложи да споделя някои тайни, за да защитя други.