Джеф Абот - 9-те слънца

— Не знам какво е правил този човек — каза Джак. — И ако ще ме разпитвате в този дух, искам среща с някого от посолството и с адвокат.

— Няма да те разпитвам. Просто те предупреждавам. Имаме си работа с опасни хора, господин Джън.

Гласът на Ван Бизен прозвуча отмерено и предпазливо, шлифовано като на дипломат. Като на майка му.

— В Хонконг ли възнамеряваш да се върнеш? Разбрах, че си отговорил уклончиво на лекарите — добави той с едва доловим сарказъм.

— Не съм решил. Вече изгубих този семестър. Чака ме много работа.

Джак замълча.

— Спомена, че ме предупреждаваш. Мислиш ли, че ме грози опасност?

— Пред стаята ти дежури полицай. Не разиграваме спектакъл.

Веднага след като Ван Бизен излезе от стаята, учтив служител от китайското посолство влезе при Джак. Да се увери, че е добре, след като вече е проговорил, и че няма да причини неудобство на родината, въвличайки я в полицейско разследване. Джак се уплаши, защото не изпитваше никакво желание да го отведат в Хонконг и появата на бюрократ по това време на денонощието го смути. Но фалшивата му самоличност устоя. Да, каза той в ролята на Джън Мин, родителите му и техните родители са покойници и няма роднини в Китай. Беше се погрижил мнимото му „аз“ да няма семейство. Китайският дипломат изрази тревога от състоянието му и Джак го увери, че е невинна жертва на престъпление. Благодари на посетителя от посолството и когато мъжът си тръгна, се взря през прозореца.

Запита се дали майка му го търси. Едва ли. Тя не го искаше. Беше извадил късмет, огромен късмет, и бе настъпил моментът да улови по-здраво юздите на собствената си съдба.

Не успя да заспи. Стана да се поразходи.

Всеки ден лекарите настояваха да раздвижва мускулите на краката си, дори само да направи пет мъчителни обиколки, кретайки край стаите и оборудването в коридора. Потънал в мисли за Рики и за скоротечно развиващите се събития, той тръгна обратно и когато сви край последния ъгъл, видя непознат мъж в униформа на санитар да влиза в стаята му.

Полицая го нямаше.

Джак спря. Мъжът беше нисък и набит. Затвори вратата към стаята му. Джак познаваше санитаря от нощната смяна, зърна го в другия край на коридора, докато се разхождаше.

Щом Рики можеше да открадне униформа…

Видял е, че не съм в леглото. Ще помисли, че съм в банята.

Притаи се зад ъгъла, без да отлепя очи от вратата на болничната стая.

След трийсет секунди мъжът излезе в коридора. Гъсти вежди, бледа кожа, месеста уста с долна устна, обезобразена в отдавнашен бой.

Ти си слаба брънка, рече си Джак. И сега някой познайник на Ник или на „Новем солес“ е дошъл да те потърси. Знаят, че си жив. Или са издебнали полицая да отиде до тоалетната, или са го елиминирали. Искат да са сигурни, че няма да проговориш.

Ако грешеше, нищо лошо нямаше да последва. Но ако беше прав…

Мъжът забеляза Джак. Разкривените устни се усмихнаха. Вдигна вежди, сякаш за поздрав. Все едно е приятел, дошъл да го посети.

Джак хукна.

Или по-скоро се запрепъва бързешката. Не беше се възстановил напълно от куршума, одраскал гръкляна му. Носеше халат, болнична пижама и леки чехли, които медицинските сестри му бяха дали. Видя стъпала и блъсна вратата. Втурна се в хладния и леко застоял въздух на циментовото стълбище. Умът му работеше бързо, както когато съчиняваше компютърна програма. Ако мъжът бе дошъл да го смълчи завинаги, сигурно очакваше Джак да се опита да избяга.

Най-прекият път беше надолу, към сутерена.

Затова Джак тръгна нагоре. Не беше свикнал да се натоварва физически и черни облачета закръжиха пред очите му. Дъхът му излиташе шумно. Блъсна следващата врата, отвори я, влезе в отделението. По коридора се редяха болнични стаи, но този етаж беше по-безлюден. Помещението на медицинските сестри беше в отсрещния му край.

Старец в кафява пижама го подмина като сомнамбул, тътрейки след себе си стоика за система на колелца. Джак пое в другата посока. Трябваше да се скрие. Да намери телефон, да помоли Рики да дойде и да го вземе от близко кафене или кръчма. Не можеше да се помайва по амстердамските улици в болнично облекло; дори в най-либералния град на света щеше да привлече твърде много внимание. Приличаше на беглец от болница, който се нуждае от помощ.

Отвори вратата на една стая. Вътре спеше възрастна жена. Джак затвори тихо.

Чу как зад него вратата към стълбището се отваря с безпощадно изскърцване. В същия миг влезе в друга стая. В нея имаше две легла, и двете — празни. Изключи лампата. До всяко легло стоеше стойка за система, а между тях висеше дръпната завеса. Нямаше къде да се скрие. Спусна завесата и се притаи зад нея. Стойката за системата се изправяше до стената отзад. До него имаше масичка на колелца за пациенти на легло.