Джеф Абот - 9-те слънца

Не смятах да се лутам дълго в пъкленото преддверие.

Забелязах първата опашка да се качва в метрото един вагон зад мен. Жена на около шейсет, късо подстригана, с фини сини обеци. Стоеше на ъгъла до сградата на господин Бел, когато излязох. Не гледаше към мен. Вървях бързо, но тя ме беше настигнала.

Останах във влака. Тя също.

Слязох на следващата спирка — Седмо авеню. Тя също, заедно с още неколцина. Забавих крачка, принуждавайки я да ме изпревари. Трябваше да предположа, че има поне още един партньор, някой, който ще продължи да ме следи, ако тя ме изпусне, някой, когото не бях забелязал, когато излязох от сградата.

Тълпата избута жената напред и тя изкачи стълбите към улицата. Трябваше да избира. Тръгна наляво решително и целеустремено. Аз поех надясно. Не погледнах назад да проверя дали ме последва.

Не бързах. Исках да видя дали ще се върне. Исках да видя и кой е по петите ми. Влязох в малка бакалия и обиколих щандовете. Купих бутилка червено вино, няколко ябълки и малко сирене „Чедър“. Помотах се да видя каква муха ще се лепне върху меда. Още седмина купувачи пазаруваха в тесните просеки между щандовете. Незабелязано огледах лицата и профилите им. Единият ми се стори познат. Беше в метрото с мен. Наближаваше трийсет, малко по-възрастен от мен, тъмнокос, с шапка с надпис „Янкис“, тъмна тениска и леко сако въпреки топлия ден. Саката променят вида, ако не си наблюдателен, и лесно се свалят. Както и шапките.

Платих покупките и тръгнах обратно към станцията на метрото. Не погледнах назад, но в огледалото за обратно виждане на паркирана кола забелязах шапката „Янкис“ да се движи след мен. Шмугнах се в магазина за дрехи на следващата пресечка.

Той ме последва от разстояние. В едно от високите огледала на охраната го видях да влиза в магазина. Грабнах от рафта ярка риза, която би посрамила и паун, и попитах продавача къде е пробната. Той кимна към дъното и ми каза, че не мога да взема пазарската чанта с мен, все едно смятам да открадна грозната дреха. Подадох му чантата да я сложи под щанда и тръгнах към пробните. Четири плъзгащи се врати, шивашки тезгях с три огледала. Влязох в една кабинка и се спотаих.

Ако ме беше видял да влизам само с една риза, вероятно щеше да почака. Сигурно още смяташе, че не съм го забелязал. Нито веднъж не бях погледнал право към него.

Затова реших много сериозно да обмисля достойнствата на тази калейдоскопична риза.

Пет минути. Десет. Продавачът още не идваше да ме провери. После го чух. Разбрах, че е той, защото плъзна предпазливо едната врата. После другата. Ако просто търсеше пробна, щеше да спре в първата.

Грешах ли, щях да се извиня.

Той бутна незаключената врата към моята кабинка и аз го сграбчих за ръката. Дръпнах го силно вътре и го притиснах към стената. Блъснах му лицето в стената и той изохка. Как да не заобичаш охкането! Блъснах главата му още веднъж.

Извих силно ръката му към лопатките. Проверих лявото му ухо. Празно. Дясното. О, ето я — като малка бежова капчица восък. Слушалките се смаляват с всяка изминала година. Протегнах се надолу и изхлузих микрофона под ризата му.

— Кой те изпрати? — попитах.

Не ми отговори.

— „Специални проекти“?

Това беше тайният клон на ЦРУ, за който работех. Сбогуването не им се удава.

Той не отговори. Опита се да ме блъсне назад и да си освободи ръката. Аз го стиснах над китката, за ръкава на ризата.

Не съм привърженик на дългото убеждение за съдействие. Ударих го два пъти по свивката между врата и рамото и той се преви. Взех микрофона и слушалката. Надянах ги и ги включих. Претърсих му джобовете. Оставих портфейла, но взех телескопа с размерите на човешка длан. Наместих припадналата сянка върху тясната седалка в пробната. Дишаше си както трябва.

— Гато, отговори!

Викаха го. Познах гласа и отговорих с кода на „Специални проекти“.

— Четири-девет.

Бях го чул да говори в супермаркета с лек бостънски акцент, когато касиерът го попита дали има купони. Наподобих интонацията му. Не се налагаше да се престаравам, а и умея да имитирам. „Четири-девет“ означаваше, че целта ме е заблудила в тълпата.

— Лъки, отговори!

Сега викаха другия агент — сигурно по-възрастната жена, която бях видял в метрото. Озърнах се за нея, докато оставях необлечената риза на продавача. Взех си чантата с покупки и бързо излязох на улицата.

— Не е в полезрението ми — каза тя. — Не се върна в станцията.

Беше останала край метрото, за да ме прихване, ако се появя отново.