Джеф Абот - 9-те слънца

Аз спирам и изкрещявам на жената на английски:

— Излизай! Бягай!

Жената не се появява. Повтарям същото на руски, а после на румънски. Младата жена — по-млада от Нели, пребледняла от страх — се притиска гола към стената, замръзнала от ужас.

Къде е охранителят?

Една врата се отваря рязко. Пред две стаи по-надолу по коридора колежаните продължават да крещят. Чувам как единият зове майка си. Сякаш майка му би искала да види това.

Никой не излиза през вратата.

Ще ми се да вярвам, че вътре Нели или друго момиче, твърде изплашено от стрелбата, се гуши зад прага и се чуди какво да прави.

Прекалено много надежди тая в сърцето си. Викам:

— Нели? Нели, аз съм…

Тишина. После брадат мъж се втурва през отворената врата, размахал пистолет. Насочва го към мен и когато ме забелязва — дребничко момиче в черна кожа — неприкрита изненада се изписва по лицето му. Поколебава се.

Стрелям и облак хоросан експлодира до рамото му. Стрелям отново. Той пада и стреля. Шмугва се вътре и куршумите раздробяват рамката на моята врата. Закривам лицето си с длан и адреналинът потушава болката, но усещам как в плътта ми се забиват трески — в раменете, на тила.

Строполявам се наполовина в стаята, наполовина в коридора. Краката ми стърчат в коридора и аз се насилвам да не мърдам. Разумът ми казва да му поставя клопка, да продължавам да лежа, защото той не вижда, че съм в съзнание. Всяка фибра в тялото ми крещи да бягам, да се скрия.

Оставам неподвижна.

Чакам. Насочвам пистолета си към разбитата врата. Чакам го да се подаде. Преструвам се на мъртва. Не може да види пистолета ми, докато не рискува да надзърне през надупчената стена.

Мъжът с пистолета се прокрадва бавно по коридора. Чувам стъпките му. Странно, звучат като напъните на Борис да си поеме дъх. Американците и жененият мъж или са млъкнали, или са умрели. Представям си как онзи вижда краката ми, проснати неподвижно.

Той застава на прага и аз стрелям в корема му. Той пищи и се олюлява назад. Болката възпира пръста му върху спусъка. Ставам и изритвам пистолета от ръката му. Струва ми се, че му счупвам пръста. Той пада с крясък, ослепял от болка. Взимам пистолета.

Странно е колко спокойна се чувствам. Усещам спокойствието като тежест вътре в мен, заглушаваща болката и страха.

Оставям го с простреляни черва. В колана му виждам нещо като палка. Издърпвам я. Натиска се бутон и палката се удължава. Страхотно. Харесва ми тежестта й и я вземам като военен трофей. Какво ми става? Той има и нож. Затъквам го в обувката си. Докато му отнемах оръжията, се чувствах като човек, който складира заслужени съкровища, Сам. Не е ли странно?

Никой друг не се втурва да ме застреля. Отварям с ритник останалите врати. Повечето стаи са празни. Няма други мъже.

Но никоя от жените не е Нели.

Когато жената в последната стая извиква на молдовски: „Моля те, не ни наранявай“, аз свалям оръжието.

— Къде е Нели?

— Работи на парти — за Цвиман.

Цвиман. Русолявия. Съдържателят. Който ми се усмихва през рамо на записа, изнасилва и зашлевява сестра ми. Трябва да му поднеса почитанията си.

— Къде е партито?

— В неговата къща, мисля. Не знам, кълна се. Не ме убивай.

— Кажи ми адреса.

— Не го знам. Не го знам.

Вярвам й.

— Бягай. Това е шансът ти да се измъкнеш. Тръгвай!

В коридора има шест жени и четирите побягват тутакси към стълбите в ефирното си бельо. Другите две остават, сякаш замръзнали и раздвоени пред възможността да се освободят и заплахата да ги застигне гибел.

— Бягайте! Какво ви става?

Знам, че полицаите ще дойдат след минути и нямам много време. Притискам пистолета към лицето на простреляния в корема мъж.

— Цвиман! Къде е той? Кажи ми и ще извикам линейка.

Мъжът прошепва адрес и аз го зашеметявам със собствената му палка.

— Ето ти линейка. Смятай я за повикана — казвам.

Притискам края на палката — леко окървавен — към стената, за да я прибера.

Подкарвам двете колебливи жени навън покрай женения мъж, който е припаднал от болката от счупените си капачки и покрай скимтящите колежани. Живи са, но страдат по-тихо. Опитват се да пропълзят и да се скрият от мен зад дивана, милите душички. Аз съм урокът, който никога няма да забравят.

С тълпата бегълки вече сме на улицата.

— Крадеш ли ни? — пита едната.

— Какво?

— Крадеш ни да работим в друг бордей?

Сърцето ме заболява от въпроса й, Сам.

— Не, скъпа, свободни сте.

През няколко пресечки има болница и аз ги насочвам натам. Полицейски коли, повикани от съдържателя на пицарията, профучават край тях с виещи сирени.