Джеф Абот - 9-те слънца

Обличам се в хотелската стая и се подготвям, в случай че ме заловят. Тайно последно отмъщение за Цвиман и хората му. Проверявам пистолета. Не успея ли да се измъкна, ще оставя по един куршум за мен и за Нели.

За да се успокоя, се гримирам повече, отколкото бих си позволила у дома. Приличам на лошо момиче. Червени устни, котешки очи с плътна очна линия. Шегувам се със себе си: „Момиче, бойната ти маска е готова“. Чувствам се като различен човек. Учителката е мъртва. Учителката е убила трима души, освободила е две робини и е взривила къща.

Това обаче не е нищо в сравнение с предстоящото.

Отивам с такси до пицарията.

Все още е светло; слънцето се потапя за сбогом в Средиземно море. Време е за предвечерното затишие, което бях забелязала вчера.

Един мъж ми подсвирква, когато излизам от таксито и оставям бакшиш на шофьора. Не му обръщам внимание. Изкачвам стълбите. „Лъки Страйк Парлър“, гласи табелата на иврит и на английски. Чий късмет, питам се. Изкачвам се до кървавочервена врата, върху която с дебели черни букви пише: „Лъки Страйк“.

Устоявам на подтика да ритна вратата. Отварям я като всеки друг и влизам. Стаята е хладна и мирише на сол, на натрапчив парфюм и на бира. Чувам жалостив глас да казва: „Хайде, скъпа, усмихни ми се“. Гласът е с нюйоркски акцент като по филмите.

Все едно съм влязла в мрачен сън. Светлините тук наистина са червеникави. Приглушен, горчив пурпур. Чува се хипнотичен ритъм на тиха електронна музика. Виждам рецепция. Зад бюрото седи възрастен мъж. Яде бисквитка и дъвче с отворена уста. Зад него има нещо като издигната платформа. Две жени седят, озарени от бледожълтеникави прожектори. Носят прозрачни дрехи. Нели я няма. Дори да са чули молбата на младия мъж, по лицата им не се чете нищо. Седят с изопнати гърбове и не се усмихват. Все едно са манекени.

Чакат да им се случи следващото лошо нещо, мисля си.

На близкия диван се изтягат двама мъже на колежанска възраст, гълтат бири „Голдстар“, носят джинси. Единият е с американска футболна фланелка, другият — с пуловер, върху който е изписано име на търговска верига. Под сиянието на лампите пуловерът изглежда кървавочервен.

Разказват глупави вицове на английски и се опитват да разсмеят момичетата, както туристите правят в Лондон с британските гвардейци пред Бъкингамския дворец. Но това го видях по-късно. Или на момичетата им е забранено да се смеят като на гвардейците, или не могат. Стъписвам се при мисълта, че тук може би е опасно момиче да се засмее пред мъж.

Мехурчета омраза се надигат в гърдите ми. Мехурчета… Не, думата е твърде слаба, Сам. Трябва да съм честна — омразата ме изпълва като придошла река. Мразя всичко това.

— Извинете, госпожице? — казва възрастният мъж на иврит. Колебае се — сигурно си мисли, че съм влязла случайно. Преглъща поредния залък от голямата си бисквита.

— На смяна ли застъпваш, скъпа? — подвиква момчето с пуловера. Вдига бирената бутилка към мен като тост за „добре дошла“.

— Идвам да кандидатствам за работа — отговарям на възрастния мъж на английски.

Той онемява, сбърчил чело. Става. Точно това искам. Виждам, че ръцете му са празни, ако не броим проклетата бисквита.

Измъквам пистолета от колана на кожените панталони и куршумът пролайва над бумтенето на долнопробната диско музика. Възрастният мъж пада безмълвно. Дъвчещата му челюст я няма. Разгневена съм как смее да яде бисквити, докато горките момичета чакат да ги купят.

Двамата американци замръзват шокирани. Жените върху платформата се втренчват в мен, едната става и столът й се прекатурва на пода.

— Плащате, за да изнасилвате — казвам на момчетата. — Сестра ми е тук и вие плащате да я изнасилите.

— Чакай, скъпа…

— Ние сме американци…

Прострелвам ги и двамата и понеже са глупави, безразсъдни деца, се целя в краката им. Те се строполяват сгърчени и пищящи върху пода. Петната кръв по дрехите им сияят ярко на фона на червените лампи. Писъците им отекват в стаята. Млъкват само докато си поемат дъх.

— Бягайте! — казвам на изморените жени със замъглени погледи.

Те хукват и се спускат по стълбите, облечени само в оскъдното бельо. Ала страхът по лицата им, мисля си, издава, че не са свободни.

Зад входното фоайе има коридор. Виждам зад ъгъла да се отваря врата. Мъж на около четирийсет излиза, олюлявайки се, и се опитва да си нахлузи панталоните с ужасени очи. Върху ръката му проблясва годежен пръстен. Той хуква към мен и аз му прострелвам коленете. Нека обясни това на съпругата си. Строполява се на пода, пищи и скимти. Зад него се чува женски вик.