Джеф Абот - 9-те слънца

— Tu mori — казвам, но не мисля, че ме чува.

Обръщам се към печката. Пускам газта на всички котлони. Отварям чекмеджето и намирам фолио. Пъхам цяло руло в микровълновата и я включвам. Нагласям таймера за пет минути. Изтичвам през вратата. Борис пищи зад тиксото. Звучи като молба за милост. Умно момче.

Още не съм стигнала края на улицата, когато къщата експлодира. Покривът хлътва и стрехите му щръкват във въздуха като неопитни криле.

Чувам как отломките се стоварват в двора.

Не поглеждам назад. Сам, ти също не бива да поглеждаш назад.

Кварталът на червените фенери, Тел Авив, Израел

Изминали са по-малко от двайсет и четири часа, откакто напуснах Букурещ. Трябва да сменя превръзките на ръцете си и болката на мястото, където ме беше порязал ножът, тупти в ръката ми като мъждукащ фенер. Наложи се да оставя електрошоковата палка и пистолетите — нямаше как да премина с тях през румънската и израелската митница, без да попълвам допълнителни формуляри и да привличам внимание — и не искам израелските власти да вписват нищо в досието ми освен датите на пристигане и заминаване.

Седя в пицарията. От прозореца виждам мъжете, които преминават край отворената врата на ресторанта. Нося тъмни джинси, черна разкопчана риза и тъмни очила. Поръчвам солидно количество сок и храна, за да не се дразни персоналът, че заемам масата. Нося бележник и те си мислят, че съм писателка и работя. Никаква „Кока-кола“, кофеинът няма да се отрази добре на обтегнатите ми нерви. Чувствам се изтощена, сякаш се разболявам. Изяждам парче вегетарианска пица. Нямам кой знае какъв апетит.

Бордеят е над пицарията. Тротоарите по „Рехов фин“ са изрисувани с червени стрелки, които насочват минувачите към стриптийз барове и публични домове. Прозорците на вторите етажи са закрити с кепенци. По табелите са очертани женски силуети, гърчещи се в екстаз, завързани или примамващи мъжете с показалец. Клуб „Наслада“. Студио „Секси“. Клуб „Виагра“. Не, не си го измислям, Сам.

Наблюдавам мъжете, които пристигат и си отиват. Мнозина са сами и са от всякакви раси — евреи, араби, християни. Някои приличат на бизнесмени и офис служители, други са чуждестранни работници. Има и войници в униформи. Очевидно се радват на намаления. Идват ортодоксални евреи, те прибират кепетата си в джобовете, когато влизат. И ги изваждат, когато се върнат на огрения от слънцето тротоар. Има и групички от по двама-трима младежи. Несъмнено американци. Колежани.

Какво ще си помислят родителите им, питам се.

Иска ми се да връхлетя през вратата. Но за да сработи планът ми, трябва да разбера колко клиентела има салонът и кога е най-безлюден. Мразя обаче всяка секунда, защото знам, че Нели е вътре.

Съзнавам какво ще ми сторят, ако ме заловят. Ще ме убият или ще се опитат да ме пречупят като момичетата в Букурещ. Като Нели.

Затова се насилвам да наблюдавам, да разкрия ритмичността на човешкия поток, за да вляза и да изляза с възможно най-малко насилие. Виждам възрастен мъж да си тръгва и да се връща с плик храна. Служител. Сигурно има поне още двама вътре по всяко време. Единият да прибира таксите и да координира посещенията. Другият за охрана, да следи момичетата да не избягат и клиентите да се държат добре.

И може би господин Русоляв също е вътре. С него копнея да се срещна.

Забелязвам, че преди вечеря потокът от клиенти ненадейно и значително секва. Отивам в хотел, не в онзи, където съм отседнала, да взема необходимото.

В Израел всеки хотел има въоръжен охранител. Иван ми го каза. Прочел го в статия за предотвратена палестинска атака. Охранителят застрелял камикадзето с бомбата. Приближавам до този в „Мариот“, прелистващ рускоезичен туристически справочник. Гледам го объркано, държа неправилно сгъната карта. Туристка от Москва, виждам да се изписва по лицето на охранителя. Пускам картата и насочвам сълзотворния спрей, който нося, към лицето на мъжа. Устните ми оформят едва доловимо „съжалявам“. Той се олюлява, посяга към оръжието си, но аз го издърпвам от кобура му.

И побягвам. Излизам от хотела, прекосявам търговски център и влизам в такси. Пистолетът студенее върху корема ми под ризата.

Мисля какво да облека за битката. Очаквам да умра, затова решавам да съм разточителна. Само най-доброто за безумната учителка, Сам. Знам, че се възхищаваш от стила ми, нали? Следващия следобед намирам бутик в изискания търговски център „Рамат Авив“ и си купувам черни кожени панталони, прилепнала черна блуза с висока яка и черно кожено сако. Най-близкото подобие на женска ризница. Зимата е отминала и аз си купувам екипировката от разпродажба, но в Молдова сумата си е цяло състояние. Използвам парите на Борис за покупката. Благодаря, Борис. Затъквам пистолета в колана на панталоните. Усещам как прилепва към гръбнака ми.