Джеф Абот - 9-те слънца

Вървя бързо и се качвам на влака. Намирам място да седна сама. Възрастна жена надига глава от отсрещната редица седалки и ми се усмихва дружелюбно. Кимвам й. Аз съм толкова учтива машина за убиване. Поемам дълбоко дъх. Няма да се разколебая. Не мога.

Потегляме за Кишинев (там ще се прехвърля във влака за Букурещ). Откривам името на Борис в телефонния указател на Вадим. Влизам в Май Спейс през мобилния телефон. Борис има страница. Той е млад, от смесен брак, с широка усмивка. Не прилича на робовладелец. Но търгува с плът и сега вече знам кого да търся на гарата.

Здрасти, Борис. И много скоро — довиждане.

Букурещ, Румъния

Небето е осеяно със сиви петна като изпръскано с боя, ала слънцето процежда лъчи през облаците. Въздухът във влака от Молдова е застоял и задушлив. На никого другиго обаче не прави впечатление. Хората си четат вестниците, похапват и одумват познатите си. Аз седя далеч от всички, в ъгъла, и наблюдавам пасторалните пейзажи. Гледам как дъждът изтънява и спира.

Иван ми каза, че убия ли, ще се почувствам странно. Прав е. Ти промени ли се, Сам, след като уби за пръв път?

Изглеждаш толкова нормален, като обикновените хора, а аз се чувствам различна, белязана, жена без сянка. Навярно дишам другояче сега. Доповръща ми се десет минути след като бях застреляла Вадим. И всяко раздрусване и разклащане на влака ми прилича на божи юмрук, стоварен върху мен. Ала странното усещане преминава, защото нямам друг избор. Направих го и ще го направя отново.

Борис търси лъскавия Вадим и трите подмамени молдовски красавици. Стои в края на гарата и носи дрехи, излезли от мода преди две години. Твърде широки джинси, тениска с надпис „Реал Мадрид“ и шапка, възголяма за главата му. Той е тук, за да овладее положението, ако стоката започне да нервничи. Предполагам, че е въоръжен.

Отивам пред един тезгях и си купувам чаша горещ черен чай. Заставам пред колона, за да не забележи, че го наблюдавам. Борис си поглежда часовника, изважда телефон от дълбините на джобовете си и започва да натиска бутоните.

В джоба ми телефонът на Вадим звъни. Включва се мелодия от песен на Каня Уест — „Златотърсач“. Колко уместно.

Отговарям.

— Ало? Да? Телефонът на Вадим.

— Къде е Вадим?

— О. В банята е.

— Трябваше да е във влака…

— Пропуснахме сутрешния влак за Букурещ, ще пристигнем със следобедния.

Борис въздъхва раздразнено.

— Е, можеше да се обади.

— С Вадим ли работиш?

— Да. Кой е?

— Оля. Сигурно не биваше да отговарям, но той остави телефона на масата. Заведе ни на обяд.

Борис вече се отправя към изхода. Тръгвам след него. Той затваря без нито дума повече и аз изключвам телефона. Той отива до близък паркинг и влиза във ван — стар, мръсен, неподдържан.

Ван, разбира се, мисля си, стоката трябва да се побере вътре, за да не я видят.

Вземам такси и казвам на шофьора да следва вана.

— Искате да проследя някого? Като във филм? — пита шофьорът на таксито. Аз съм най-интересният му клиент тази седмица.

— Да, като във филм.

Придавам си безгрижен вид. Шофьорът на таксито ще ме запомни, но няма как.

Въртим се из препълнените улици на Букурещ. Шофьорът на таксито на няколко пъти минава на червено, за да не изпусне от поглед вана, който се движи няколко коли пред нас. Надявам се Борис да не отива на кино, за да убие времето, докато пристигне следващият влак. Не съм идвала в Букурещ от години и градът ми изглежда толкова по-голям, толкова по-… западняшки. Помня, че навремето го наричаха Малкия Париж на Изтока, преди безумецът Чаушеску да унищожи архитектурното му очарование, духа му.

Потрепервам отново и си мисля, че не бива да се страхувам сега. Предишния път ми помагаше братовчедът на Иван, бях в свои води. Сега беше съвсем различно, гмурках се в мрака на непознатото.

Борис пътува ли, пътува. Най-после свива към по-стар квартал в покрайнините на Букурещ. Евтини къщи се редят край улиците вместо жилищни блокове. Трябва им къща, разбира се. Уединение.

Подавам шепа банкноти на шофьора на таксито и слизам една пресечка предварително. Бакшишът е достатъчен, шофьорът на таксито ме нарича „благородна госпожице“ и ми се усмихва с оплескана от чай уста.

Тръгвам към къщата. Свети само една лампа. Заобикалям отстрани и се промъквам до прозорец.

Чувам тихо бръмчене на телевизор — баскетболен мач. Хърватия срещу Испания. Борис трополи в домашна симфония — стъпки, врата на хладилник, бръмчене, затваряне на вратата. Бутилка се отваря със съскане. Но аз чувам него. Само него.