Джеф Абот - 9-те слънца

Затварям очи и мисля.

Обмислям проблема предпазливо и търпеливо като човек, издигащ кула от карти. Забележа ли слабо място, събарям кулата с въображаем замах и започвам отново.

Локвичката чай в чашата ми изстива. Ставам и тръгвам по коридора към апартамента в дъното. Почуквам и вратата се отваря след минута. Иван е еднокрак и се придвижва по-бавно. Изглежда сънен, явно е подремвал. От телевизора му се носи разгорещен спор — и той гледа „Просто приятели“, глупавият стар войник.

Усмихва ми се. Ние сме само приятели, да, но стари приятели. Кани ме да вляза, пита дали искам чай и аз му отказвам.

— Какво Те води насам?

— Научи ме, Иван.

— Ха! На какво да науча учителка? — пита старият войник.

Поглеждам го.

Той съзира неизразимата сериозност в очите ми и усмивката му избледнява.

— Научи ме да се бия. Научи ме да убивам.

Харпа, Молдова

Следя Наталия от пазара. Наталия е дребничко момиче и накъдето и да се обърна, виждам изпъкналия й, натежал корем. Бременна. Олюлява се, сякаш коремът й се противи.

Очите й са угаснали.

Когато стига края на пазара, аз я докосвам по лакътя и младата жена се обръща. Разпознава ме. И се опитва да се усмихне, все едно усмивката е забравена мимика.

— Познаваме ли се? — пита тя.

— Ти нае сестра ми за проститутка на Вадим.

— Не намирам смисъл да губя време. Тя изглежда така, сякаш бебето ще изскочи всеки момент от корема й.

Всяка моя дума отеква по крепостта на усмивката й. Устните й трепват едва доловимо, но усмивката се задържа упорито като тухла.

— Трябва да вървя — прошепва Наталия.

Сключвам ръка около лакътя й. Блъсвам я в тясна алея между магазини със спуснати кепенци, където табелите „Дава се под наем“ висят по прозорците от незапомнени времена. Счупени стъкла от бирена бутилка скърцат под краката ни. Надушвам миризма на пикоч. Наталия се опитва да се отскубне, но аз съм много по-силна. Побутвам я към тухлената стена, украсена от драскачи на графити с нецензурни думи по адрес на противников отбор.

— Къде я заведе? — питам.

— Не знам. Пусни ме.

— Кажи ми или ще ти счупя ръката.

— Бременна съм — пребледнява Наталия.

— Няма значение. Счупената ръка няма да нарани детето. Какво става с момичетата, които Вадим получава?

Наталия не отговаря, аз опирам ръката й в коляното си и започвам да я притискам от двете страни.

— Говоря сериозно.

— Но ти си учителка! — сега си ме спомни.

— Да. И ще те наложа с показалката, ако не ми кажеш каквото искам.

Очите на Наталия се разширяват.

— Ще убие Нели, ако разбере, че си говорила с мен. Пусни ме и си върви.

Ръцете ми напипват безимения пръст на момичето и го извиват зверски. Наталия извиква.

— Разбери, не се шегувам. Къде отиват момичетата?

Наталия се задъхва от болка.

— Добре. Вадим ги отвежда в Букурещ. В подсигурено убежище. После тръгват с кола за Истанбул. Там има друга къща. Остават малко в нея.

— Защо?

— За да… моля те, не ме карай да го казвам.

— Обрекла си сестра ми на това, кажи го!

— Пречупват ги.

— По-точно.

— Дават им хероин. Бият ги. Дни наред, докато започнат да се подчиняват.

Насилих се да преброя до десет, преди да продължа.

— После?

— Продават ги. На публични домове. В Турция, Израел, Албания, Италия. Най-красивите отиват в Дубай.

— Знаеш ли къде е Нели?

— Не можеш да сториш нищо за нея, освен да правиш каквото пожелаят. Могъщи са.

— Щом не мога да направя нищо, значи можеш да ми кажеш.

Тогава разбирам, че Наталия вече е изгубила човешкия си облик. Не е само плът и кръв. Тя е страх. Страхът в нея управлява, формира. Тя се страхува от всичко. От това е направен калъпът на Вадим.

Добре.

— Тя… тя е в Тел Авив. Видях я там. И аз бях там. „Лъки Страйк Парлър“. Над пицария. Има осем момичета там. Повечето от Молдова и Румъния.

— Вадим ли е сводникът?

— Не. Той е трафикант. Просто откарва момичетата, където трябва да отидат.

— Има един мъж с русолява коса. Кой е той?

— Казва се Цвиман. Собственик е на бордея, наследил го е от баща си. Има много публични домове — из Африка, в Близкия изток, в Русия. Не се изпречвай на пътя му, той е бездушно копеле. Ще убие Нели, без да му мигне окото.

— Благодаря, Наталия. Ще задържиш ли детето?

Промяната в тона ми сепва Наталия и тя примигва. — Да.

— Не те ли накараха да го махнеш?

— Позволиха ми да се върна у дома.

Тя се втренчва в земята.

— Колко благородно!