Джеф Абот - 9-те слънца

Когато приключваме, се връщаме в града с автобуса. Оръжията и мишените са прибрани в раниците. Изглежда съвсем безобидно. Но времето ни изтича.

— Значи ще се срещнеш с Вадим утре? — пита Иван. — Да.

— Ще те видя ли отново? — потреперва гласът му. Афганистан го е състарил без време. — Какво ще кажа на леля ти и чичо ти?

— Кажи им, че ще се върна. С Нели.

— Нямам предвид… когато заминеш. Имам предвид, ако те убие.

— Кажи им, че не си бил добър учител.

Купувам на Иван сладолед, защото той вече не пие. Стоим под слънчевите лъчи, той се подпира на патерицата и ближе шоколада във вафлената коричка.

„Готова съм“, мисля си. Готова съм.

Харпа, Молдова

— Къде са момичетата? — пита Вадим.

Няма поздрав. Вадим е бизнесмен. Има стока за пренасяне. Зает професионалист с претрупан график.

С Вадим седим в тихо кафене край железопътната гара. Наталия ми каза, че той обикновено се среща с момичетата до гарата, купува им чай или кафе и кексчета, държи се очарователно, показва им паспортите, предлага им двуседмична заплата в аванс, описва небрежно мнимия хотел в слънчевата прелестна Гърция, където ги очакват несъществуващите им работодатели. Кафенето е топло, но безлюдно. Единствените клиенти сме ние. Дъждът вали като из ведро, небето сякаш е изковано от стомана.

— Оля и Лизавета са в тоалетната. Екатерина не е пристигнала още, но ще дойде. Искаше да се сбогува с баба си — казвам. Лъжата не ме затруднява никак. Но се притеснявам, че гласът ми трепери. Не бива да се издавам.

— Добре се справи. Парите?

Подавам му плика. Той го отваря, прелиства банкнотите. Съдържателят на кафенето носи нова кана с горещо кафе и не поглежда нито към мен, нито към него, докато ми допълва чашата, а Вадим брои старателно парите.

— Нели? — казвам.

— Ще я доведа, когато се върна от Израел, след като закарам тези трите.

— Ако ме лъжеш?

— Бих могъл. Но не те лъжа.

Протяга шия към дъното, където са тоалетните.

Нетърпелив е да види момичетата на живо, да прецени каква печалба ще му донесат, да претегли характерите и красотата им, обаянието в обнадеждените им усмивки. И да провери дали се съмняват. Най-вече.

Поглеждам към багажа на Вадим. Трафикантът на плът носи нещо като дамска чантичка. Това не ме развеселява.

— Още ли е у теб онзи диск с Нели?

— Разбира се.

Той ми се усмихва и аз си мисля — ти наистина нямаш душа.

— Искам да ми го върнеш. Не искам да го пуснат в интернет.

— А! Типична учителка. Толкова порядъчна. Няма да го пусна в интернет — разсмива се той. — Днес тези филмчета са безплатни.

Вратата на тоалетната се отваря. Той протяга шия още по-напред — над рамото ми. Иска да види какво купува.

Аз плисвам горещото кафе, което любезно ми поднесоха току-що, в мазното му противно лице. Той изкрещява и отскача назад в наклонения стол. Просва се върху пода. Аз ставам и го прострелвам в коляното. Обмислях го дълго и подробно в тишината на винарната, обсъждах с Иван как е най-добре да постъпя. Дали да го убия с първия изстрел, или да го принудя да говори. Избрах коляното.

Ужасен накъсан вик се надига в гърлото на Вадим. Съдържателят на кафенето застива. После ми подхвърля ролка тиксо иззад тезгяха. Улавям го с една ръка. Съдържателят застава пред прозореца, поставя табелка „Затворено“, спуска всички щори и излиза през задния вход, сякаш не е видял нищо, сякаш е глух за писъците на Вадим.

Той е братовчед на Иван и може да пази тайна.

Замъквам Вадим зад тезгяха.

Той се гърчи по пода, от крака му блика червен фонтан. Черен гняв и болка пламтят в очите му. Ярост и страх танцуват ръка за ръка.

Аз опирам пистолета под брадичката му.

— С кого се срещаш в Букурещ? — питам.

— Кучка! Ще те убия! — извиква той.

— Кажи ми името.

— Рани ме! Рани ме!

— Кажи ми името — плъзвам пистолета като любовна длан от гърлото към слабините му.

— Борис! Борис Чавес!

Претърсвам джобовете му. Мобилен телефон. Паспорт. Портфейл. Билетите за него и за трите момичета.

— Открадна сестра ми.

Взирам се в него, в това нищо, обвито в човешка плът. За миг страхът надделява в очите му и почти ми дожалява за него. После мигът отлита. Той е направил своя избор.

— Tu mori — казвам.

Умираш.

— Ти си мъртва, кучко! Ти…

Аз изстрелвам куршума в главата му. Не се колебая. Не размислям.

Смяташ ли, че съм лош човек, Сам?

Излизам през задния вход на малкото кафене. Навярно треперя. Не спирам да проверя дали е така. Влизам в гарата. Иван и братовчед му ще се погрижат никой да не открие Вадим, никой да не разбере.