Джеф Абот - 9-те слънца

Русолявият се усмихва през рамо към камерата. После зашлевява Нели и продължава.

Вадим ме наблюдава изпитателно. Усмихва се.

— Какво виждаш, шефът ми я харесва, но клиентите са по-важни. Мога да уредя да се прибере вкъщи, ако предпочиташ.

Ако предпочиташ. Ако предпочиташ. Обливат ме ту горещи, ту ледени вълни. Сякаш са ми прерязали гръкляна. Паренето в гърдите ми стихва. На негово място се оформя ледена буца.

Съзнанието ми блокира цели пет секунди. Обзема го чернота, каквато никога не съм изпитвала.

После възпирам страха. Няма време за тревога и ужас.

— Какво искаш? — питам Вадим. — Пари?

— Хиляда евро. И още три.

— Три какво? — казвам. — Евро?

— Още три момичета.

Тишината боли като нож, напъхан между ребрата ми.

— Намери ми три нови момичета, които да заменят сестра ти.

Не помръдвам, не продумвам.

— Учителка си. Хората ти вярват. Лесно ще се справиш. Предпочитам осемнайсетгодишни.

Да продам три невинни момичета на… този. За да спася сестра си.

Гласът ми не трепва. Не знам как, защото ужасът стихва за сметка на друго чувство, което не мога да опиша — огън в сърцето, който е отвъд гнева и яростта. Горещината на взетото решение. Треса се. Той се усмихва, защото си мисли, че треперя от страх.

А ако не успея да намеря три момичета? Може ли да ти платя повече, за да се върне Нели?

— Не ми трябват пари, учителко. Трябва ми стока.

Стока.

— Добре — казвам. Прекалено бързо.

Той ми се намръщва.

— Не си прави труда да ходиш в полицията. Те са наши. И няма да успееш да наемеш момичета, ако ченгетата разберат какво правиш.

Вярвам му. Не възнамерявам да се обръщам към полицията. Питам се дали да го убия още сега и дали ще успея да изчистя кръвта, та децата да не я забележат утре. Децата забелязват всичко.

Преглъщам с мъка. Просто за да покажа някаква видима реакция отвъд всеобземащата ледена омраза, която изпитвам към този мъж.

— Каква е процедурата?

Гласът ми не прилича на моя.

— Ще се върна след два месеца. Ти ми довеждаш три момичета. Не по-възрастни от двайсет и пет. В никакъв случай. След две седмици ще ми изпратиш имената и снимките им и аз ще им уредя паспорти. Ако вече си имат, още по-добре. Няма да им казваш нищо, освен че Нели има хубава работа в красив хотел в Тел Авив.

— Ако не успея да намеря три момичета?

— Тогава малката Нели остава там. Собственикът на бордея може да я продаде по веригата. На по-евтини домове. В Израел или в Северна Африка. Или… — свива рамене. — Може да я убие и да изхвърли непотребния й задник в Средиземно море. Това е единственият ти шанс да си върнеш сестрата. Не го пропускай.

— Добре. Ще направя какво искаш — изтръгва се пресекливо стенание от устните ми.

Вадим е доволен. Предал е съобщението, ужасил е сестрата, дала му е дума да действа.

Той се ухилва.

— Ти, учителко, си по-красива от Нели. Ще успееш да събереш парите — млясва с устни към мен. — Какво пееха „Ван Хален“ — „Умирам за учителка“?

Той запява на лошия си английски, фалшиво. Изважда своя диск и съвестно връща образователния на мястото му. После си тръгва. Скъпите му токове тропат по очуканите плочки на коридора.

Заставам до прозореца и го наблюдавам как минава край момчетата, които продължават импровизираната футболна среща. Топката се търкулва към него и той я спира с обувката „Армани“. Елегантно. Насочва любезен точен удар не към най-близкото момче, а към най-едрия, най-високия играч. (Ще подаде на най-едрия, разбира се. Ама че надут задник!) Тръгва към едно „Ауди“, разглежда карта, влиза в колата и потегля.

Карта. Явно щеше да посети и други места в този затънтен край, да разговаря с други хора, да изнудва други семейства.

На какво си готова, за да спасиш сестра си?

Аз се движа като насън. Заключвам бюрото. Събирам тетрадките с учебните планове, кутията с обяда и чантата. Тръгвам по улицата. Десет минути до вкъщи.

У дома леля и чичо приготвят вечерята и гледат телевизия — румънска сапунена опера, наречена „Просто приятели“. Твърдят, че не им е интересна, но очевидно са пристрастени. Целувам ги надлежно по главите — чичовото плешиво луничаво теме и възмазната чорлава сива коса на леля. Правя си чаша черен чай. Отнасям я в стаята си, която делях с Нели, и затварям вратата.

Сядам на ръба на леглото, отпивам от силния чай и се взирам в мокрото петно над леглото на Нели. Сестра ми винаги повтаряше, че има формата на франция, а аз й казвах: „Не, прилича на лъвска глава“. Лягам и да, Нели има право, петното напомня на Франция. И на лъвска глава.