Джак Кърли - Колекционери на смърт

— Ясно. На такива хора, които за съжаление не са малко, им казват „социопати“.

— Вестникарските драскачи нямаха представа за язвата в съзнанието на изверга, детектив. Нито за въздействието му върху околните. Въздействие, което може да е смъртоносно дори сега.

— Марсдън Хекскамп отдавна е изгнил в гроба. Не виждам как един скелет може да оказва смъртна заплаха.

Уилоу тежко въздъхна, прокара длани по страните си:

— Носи се слух, че той е водил нещо като дневник, в който е описвал деянията си и е записвал мислите си. Нещо като представителен подбор от произведенията на художник. Визуален синтез на размислите му върху… смъртта. Говори се, че този дневник е запазен, и се предава от ръка на ръка в много тесен кръг от хора, които благоговеят пред посланието му. Както вече споменах, това са само слухове, въпросът не се обсъжда публично. — Той въздъхна, облегна се назад. — Няма доказателства за съществуването на тази „творба“.

— Очевидно хората вярват, че я има. А вие?

— Чувал съм някои да твърдят, че притежават части от неговата „колекция“.

— Много често около убийците-психопати възникват легенди, господин Уилоу. Спомнете си Джак Изкормвача.

— Или пък Джеси Джеймс, който се е обърнал против обществото, което не го е разбирало. Допринася за мистиката, създава тръпка.

— Знам. Но знам и нещо повече за онези хора. Бяха и са… заразени от отровата, ала не и склонни към преувеличаване.

— За кого говориш?

— За колекционерите на вещи на серийни убийци.

Имах известен опит с подобни типове. Докато следвах, няколко пъти смених специалността си, накрая се записах във факултета по психология на Алабамския университет; по време на обучението посетих доста затвори и психиатрични клиники в южните щати и разговарях с някои от най-ужасяващите психопати и социопати на планетата. Почти всеки имаше „клуб на почитателите“ — извратени мъже и жени, които водеха оживена кореспонденция с прочутите убийци и колекционираха техни вещи.

— И аз познавам неколцина — признах. — Например един събираше записките на затворници-психопати. Една жена пък предлагаше брак на всеки ненормалник, който й изпратеше нещо негово. Бяха жалки хорица. С болни съзнания, но иначе безобидни.

Уилоу кимна:

— Да, повечето са такива. Има и друга пасмина — също са с болни мозъци, но разполагат със средства и могат да си позволят да колекционират „по-екзотични“ и скъпи сувенири.

— Какви например? Детското столче на Дейвид Берковиц ли?

— Вещи от местопрестъплението. Или оръжия на убийството. Окървавен чук. Въже. Най-търсените артикули са дрехите. Още по-ценни са, ако вонят на лайна, защото жертвата се е изпуснала в момента на смъртта.

Изгледах го:

— Не се майтапиш, нали?

— Де да бях.

Спомних си рутинната процедура на всяко местопрестъпление — всичко се прибираше в пликове, надписваше се и се заключваше в помещението за веществени доказателства.

— Почти невъзможно е да се добереш до такива „сувенири“ — отбелязах.

Уилоу кисело се усмихна:

— Именно затова са толкова ценни.

— По какъв начин стигат до колекционерите?

— След приключване на съдебното дело веществените доказателства би трябвало да се съхраняват в специален склад. Любителите на сувенири плащат добре и… вещите изчезват.

Погледнах часовника си — вече бях изгубил два часа. Обратното пътуване до Мобил щеше да отнеме още час. Изправих се, благодарих за гостоприемството, поразкърших се и излязох от бунгалото. Уилоу ме изпрати до колата, изчака да се кача. Преди да затворя вратата, той се надвеси в купето — очевидно нямаше да ме пусне, без да чуе коментара ми. Реших да кажа истината:

— Не знам как да завърша разговора ни, колега. Научих доста интересни подробности.

Той се намръщи:

— Хората казват за някого, че е интересен, за да не го нарекат „откачен“.

Включих двигателя:

— Не подценявам информацията, която ми даде. Не можех да сторя друго, освен да те изслушам. Бил си детектив. Как би постъпил на мое място?

— Щях да се постарая да съм непредубеден. — Той тресна вратата на колата.

Малко по-нататък по пътя спрях и се обадих в службата. Нямаше нищо ново във връзка с мъртвата в мотела. Хари беше ударил на камък при издирването на магазина, от който са били купени свещите, което изобщо не го изненадвало, защото „във всеки четвърти магазин по света се продават проклетите восъчни щуротии“.

Излязох на магистралата и се насочих към спирката на ферибота — прекарах колата по рампата миг преди да я вдигнат. Фериботът пътуваше между форт Морган и остров Дофин, прекосявайки мястото, на което се е състояла прочутата битка за залива Мобил. Останки от жестокото сражение още лежаха на дъното; въпреки горещината колкото и пъти да прекосявах тези води, винаги ме побиваха тръпки.