Джак Кърли - Колекционери на смърт

— Сядай! — Посочи ми канапето, пред което имаше ниска масичка. — Не чакай да се правя на любезен домакин. — Подаде ми едната чаша, повдигна прошарената си вежда. — Дошъл си, защото някакъв дърт глупак ти се обади по телефона във връзка с едно убийство в мотел, така ли? Обаче изчака няколко дни, преди да си направиш труда да ме намериш. Толкова ли нямате за какво да се хванете, детектив? Май наистина сте в задънена улица, а?

— Предлагам аз да задавам въпросите — казах, и то сравнително любезно, макар още да ме беше яд на дъртия глупак, задето ми беше устроил засада.

Той ме изгледа, после кимна:

— Бива. Първо обаче да ти се представя…

Седна на стола от другата страна на масичката и заразказва. Научих, че е шейсет и осем годишен и че е работил в щатската полиция на Алабама двайсет и пет години — седем като патрулен полицай, а останалите като детектив. Така и не му предложили канцеларска работа, защото знаели, че няма да приеме. Празненството по, случай пенсионирането му било преди дванайсет години и той си тръгнал трийсет минути след началото.

„Представянето“ му отне три минути и той ми даде знак, че е приключил, като стана и се заразхожда напред-назад. Покашлях се:

— Изкуството, господин Уилоу. Спомняш ли си тази думичка? Именно затова съм тук. Обаче нито веднъж не я спомена.

— Първо трябваше да ти се представя. Важно е.

— Е, вече го направи. Давай по същество.

— По новините съобщиха, че убитата проститутка е била заобиколена от свещи. Исках да разбера дали е имало и нещо, свързано с изкуството.

— Не съм длъжен да ти отговарям. Въпреки това ще ти кажа, че в бунгалото не намерихме нищо, което да прилича на произведение на изкуството.

— Сигурен ли си?

— Най-добрият криминалист от щатската лаборатория извърши огледа на стаята. Повтарям, нямаше нищичко, свързано с някаква форма на изкуството. — Премълчах за странната пратка, която беше попаднала в ръцете на Лидия Барстоу, защото още смятах, че става въпрос за съвпадение. — Ще ми обясниш ли по каква причина си така обсебен тази идея?

С бавни стъпки Уилоу отиде до прозореца, загледа се в залива. Малко ято пеликани прелетяха над кея.

— От години чакам нещо подобно да се случи — промърмори той.

— Мъртва проститутка по някакъв начин да бъде свързана с произведение на изкуството ли?

— Не. Марсдън Хекскамп да се появи отново.

Името ми беше познато, но много смътно, като избледняла записка върху стар календар.

— Хекскамп… Не беше ли серийният убиец, който се е подвизавал през шейсетте?

Уилоу се обърна, приближи се до полицата, взе голямата папка, извади от нея друга, съдържаща изрезки от вестници:

— Чух по новините, че в мотелското бунгало е имало свещи. Първата жертва на Хекскамп беше проститутка. Оставил беше свещи в стаята й.

— Кога е било това?

— На 17 юли 1969 година.

Изгледах го озадачено:

— Този Хекскамп… нима още е жив?

— Беше застрелян на 14 май 1972 година.

Едва се въздържах да не забеля очи:

— Май е било доста отдавна, колега. Оттогава е израснало цяло ново поколение. Мисля, че вече е без зна…

Той ми подхвърли папката:

— Капка от отровата на миналото, детектив — изрезки от вестници от времето на Хекскамп.

От учтивост прегледах няколко дописки, повечето от които бяха придружени със снимки. Въпреки че в заглавията се повтаряха думи като „маниак“ и „извратен“, Хекскамп изглеждаше безобиден като манекен на детския отдел на „Гап“. Последното заглавие, написано с огромни букви, гласеше: Загадъчна „плачеща“ жена убива Хекскамп и се самоубива в съдебната зала.

— Доколкото виждам, материалите се базират повече на предположения отколкото на факти — промърморих. — Накратко, наблягат на сензацията. Май този Хекскамп и последователите му наистина са били откачени.

— В дописките само се намеква за лудостта му. Истината е, че той е убивал жертвите си бавно и с удоволствие. Твърдеше, че провежда изследване на сетния миг от живота, на върховната красота. Същият този садист беше светски лъв, охотно приеман във висшето общество, защото бе очарователен и начетен, отгоре на всичко беше завършил световноизвестна академия по изобразително изкуство в Париж. Някой ми каза, че е бил единственият американец, който е получил стипендия за следването си в престижното учебно заведение. Притежаваше ум като бръснач и огромно самочувствие. За съжаление обаятелността и красотата му също бяха невероятни. Привличаше и жените, и мъжете, както пламъкът привлича нощните пеперуди. Само че под прекрасната външност се криеше адско изчадие.