Джак Кърли - Колекционери на смърт

— Мразя да съм длъжник на медиите, Райдър. Изтръпвам, като си помисля какво ще ми поискат в замяна. — Той се намръщи. — Докъде стигнахте със случая с мъртвата в мотела? Доколкото разбрах, именно този случай е предизвикал… хммм… пререканието с оператора.

— Оказа се костелив орех, но се надявам да…

— Нямате улики, така ли? Досега не сте се добрали до нищичко, а? Хубава работа! Очаквам резултати, детектив! Ти си нашият специалист.

Не отговорих веднага, после се чух да казвам:

— Работим по едно предположение, свързано с анонимно обаждане по телефона. Свързано е с изкуството.

— Солидна следа ли е?

— Само с това разполагаме в момен…

— Свободни сте!

— Изкуство ли? — промърмори партньорът ми, като излязохме от кабинета на Плакет (между другото, шефът гневно тресна вратата след нас). — Да не говориш за оная щуротия, дето я разправяше секретарката на адвоката?

— Говоря за стареца, който ми телефонира да попита дали в бунгалото сме намерили някакво произведение на изкуството.

— Откаченият ли?

— Не беше откачен, а по-скоро особняк. И не ме упреквай. Нима искаше да рапортуваме пред шефа с какви улики разполагаме в действителност? На практика те възлизат на ей това! — С палеца и показалеца си очертах една голяма нула.

— Имаш право, грознико-умнико. Ще се захвана с магазините за свещи. Представи си, че ненормалният е купил с кредитна карта петдесет свещи, после със същата карта си е напазарувал при цветаря. Мислиш ли, че може да е постъпил така?

Отидох в телефонната централа, където се записваха номерата на всички, свързали се с детективите. Оказа се, че „моят човек“ живее край магистралата за форт Морган от другата страна на залива. Името ми беше непознато, което не ме изненада. Пъхнах в джоба си листчето с адреса и се изнизах.

След около час излязох от магистралата и завих по изровен черен път, прорязващ гъсти шубраци. От двете страни бяха надвиснали клоните на високи борове. Изминах с колата още шейсетина метра, докато се озовах зад бунгало, боядисано в кремаво, чиито прозорци гледаха към залива. Изключих двигателя, автомобилът продължи по инерция и спря зад погребално черен пикап „Додж Рам“ с два декоративни накрайника на ауспуха като устройства за изстрелване на торпеда. На покрива имаше багажник, към който бяха прикрепени дълги пластмасови тръби, вероятно за рибарски пръти.

Огледах се и след като не забелязах нищо заплашително в пущинака, на пръсти заобиколих къщичката. На малката веранда имаше люлка, дървената седалка беше изтъркана от употреба. Откъм залива долиташе бръмчене на моторници. Чайки пищяха и кръжаха в небето. Водата се плискаше в дървените подпори на кей, простиращ се на около двайсет и пет метра навътре във водата.

Някой зад мен извика:

— Стой, не мърдай!

Застанах неподвижно:

— От полицията на Мобил съм. Търся…

— Шшт, синко Джим. Разпери ръце, като че летиш. Държа як револвер. Ако не слушаш, ще ти пробия в корема дупка, през която да хвърлиш котка.

Гласът беше на стареца, който ми се беше обадил сутринта, и когото мислено наричах „Художника“. Да му се не види, откъде се бе появил? От въздуха ли? Вдигнах ръце:

— Вижте какво, господине…

— Извади си с два пръста значката, синко. Посегнеш ли към оръжието, брой се за мъртъв.

Измъкнах значката и личната си карта и ги вдигнах високо.

— Редовен си — отсече онзи. — А сега — долу гащите! Да видим дали можеш да изпърдиш „Лунна река“.

— Какво?!

Обърнах се и се озовах лице в лице с човек на възраст между шейсет и пет-седемдесет години, среден на ръст, слаб, но с малко коремче. Очите му, надничащи изпод широкополата шапка, бяха с цвят на олово. Носеше карирана риза с къси ръкави, ръцете му бяха още по-загорели от лицето. Очилата му се кандилкаха на жълт шнур, провесен на шията му. Бежовият му панталон беше изпръскан с боя, маратонките му бяха на прага на издъхването. Облягаше се на едно дърво, скръстил ръце. Не беше въоръжен.

Почервенях от срам и от гняв, забравих всякаква учтивост и също заговорих на „ти“:

— В пикапа ли беше?

— Чух колата ти и набързо се вмъкнах в кабината. Ако беше по-умен, първо там щеше да погледнеш. — Той поклати глава. — Има още много да учиш, синко.

— Какво ще кажеш първо да науча името ти, а?

— Казвам се Джейкъб Уилоу и съм бивш служител от щатската полиция на Алабама. Тръгвай с мен, Райдър. Като те гледам, едно питие ще ти дойде добре.

Влязохме в дървената къщичка. Уилоу отиде в кухнята, аз останах в дневната — приятно и просторно помещение, в дъното на което беше обособена трапезария. Разгледах книгите на полицата — имаше няколко енциклопедии за риболов и яхти, около дузина биографии, но повечето томчета бяха романи, написани по действителни криминални случаи. Дебела папка беше облегната на „Пълна лудост“ — творбата на Винсент Буглиоси за убийствата, извършвани от сектата на Мансън. Уилоу се появи отново — носеше две чаши с лимонада.