Джак Кърли - Колекционери на смърт

— Втасахме я — измърмори партньорът ми. Удари спирачки, отвори вратата и огледа гумите. — Тук всичко е нормално. Провери от твоята страна, братле.

Изскочих навън. Предната гума беше сплескана.

Хари извади мобилния си телефон:

— Качвай се, Карсън. Ще се обадя в гаража да изпратят някого да смени гумата. Ще стане за минути.

Намирахме се на около два метра от Данбъри и шимпанзето й. Проклетият маймуняк спринтира към мен и навря камерата в лицето ми:

— Хей, детектив, пуснете една хубава усмивка за нашите зрители — нека всички видят какъв симпатяга е полицаят на годината. Ще бъде страхотна реклама за цялата ви служба.

— Чупката! — изсъсках и усетих, че нещо става в гърдите ми… всъщност не беше усещане, по-скоро бе като звук от пречупване.

— Качвай се, Карсън — повтори Хари, този път по-силно.

Данбъри се приближи и подвикна на оператора:

— Борг, престани. Не снимай повече.

— Моля ви, господин Райдър — прошепна операторът така, че само аз да го чуя. — Направете физиономията на кораво ченге като на снимката във вестника. Скъпата ви майка хареса ли фотографията? Ами гаджето ви? „О, чукай ме, сладък, но преди това ме погледни като кораво ченге…“

— Карсън! Качвай се, мамка му! — изкрещя Хари.

Само че беше прекалено късно. Вече бях сграбчил за ризата оператора и му обяснявах какво ще направя с камерата му, ако имаме възможност да се усамотим някъде.

Проклетият маймуняк не преставаше да се хили.

Като се прибрах у дома вечерта, индикаторът на телефонния секретар проблясваше. Знаех, че съобщението е от Джереми, може би защото това щеше да бъде връхната точка на един свръхгаден ден. Натиснах бутона за прослушване и изпитах горчивото удовлетворение, че съм бил прав.

„Карсън, мама чака новото зарядно устройство“ — напевно произнесе Джереми. Тонът му беше като на щастлив и безгрижен човек.

Не знам защо, но началникът на полицията Плакет държи в кабинета си голям глобус от онези, които се поставят на пода. Свят с размерите на плажна топка. Взирах се в синия Тихи океан и ми се щеше да бъда там. Плакет се беше настанил зад широкото си блестящо бюро и ме оглеждаше. Утринната мъгла още не се беше вдигнала и светът отвъд прозореца беше сивкав.

— Колко си висок, детектив Райдър?

— Ъъъ… метър и осемдесет и два сантиметра.

— А колко тежиш? Седемдесет и пет, осемдесет килограма ли?

— Нещо такова.

— Но си нападнал човек, висок… — Той направи справка в някакво писмо, разгърнато пред него. — … висок метър и петдесет и тежащ около петдесет килограма.

Писмото беше от управата на Канал 14 и беше пристигнало сутринта. Предположих, че началникът Плакет е разговарял най-малко един час по телефона с различни представители на тази медия.

— Сър — обади се Хари, който стоеше редом с мен, — мисля, че детектив Райдър беше предизвикан да…

Плакет вдигна ръка и го накара да замълчи, после продължи обвинителната си реч:

— Не само си го заплашил с физическо насилие, ами си осъществил заплахата.

— Не съм му направил нищо, само го хванах за ризата. Е, може би малко внезапно, но него и с пръст не съм го пипнал.

Плакет зачете пасаж от писмото:

— „Сграбчи го, вдигна го и го задържа така, докато лицето му почервеня.“

— На онзи шебек лицето по рождение си му е червено — намеси се Хари.

— Не се обаждай, Нотилъс!

— Слушам, сър.

— Вярно ли е написаното, детектив Райдър?

— Сър, ако изгледате видеозаписа, ще се уверите, че въпросният господин ме предизвика да…

Плакет запрати на бюрото писмото:

— Пет пари не давам какво ти е казал. Ти си ченге! Обсипвали са те с много по-злостни обиди, но си ги понасял.

Пъхнах ръце в джобовете си, наведох глава:

— Онзи ме хвана в лош момент.

Шефът отиде до прозореца, загледа се в колите по улицата и промърмори:

— За щастие от Канал 14 са готови да забравят случилото се. Наложи се да поискам услуга от хора, на които навремето съм услужвал, обещах да направим едно или друго. Ясна ли ти е картинката?

— Не много, сър.

— Длъжници сме им, задето няма да повдигнат обвинение срещу полицията. Или още по-лошо — да излъчат записа с просташкото ти поведение, което злепоставя цялата ни институция. Инцидентът се случва едва… едва три дни, след като ти е връчена наградата за полицай на годината. Едва ли трябва да ти казвам как ще ни насоли кметът, ако разбере какво е станало.

— Съжалявам, сър. — Не бях сигурен, че се разкайвам, но протоколът изискваше да го кажа.