Джак Кърли - Колекционери на смърт

— Грайферът беше разрязан. Все едно я бяха кълцали с ловджийски нож.

Наведох се да разгледам мястото, което посочваше механикът, и си помислих, че като се има предвид шофирането на партньора ми, физическото ни оцеляване е цяло чудо.

— Сигурно сме се ударили в тротоара или нещо подобно — подхвърлих. — Така е станала белята.

Рафаел погледна Хари и кимна:

— Е, туй вече е смешно.

Върнахме се в службата и взехме от дежурния листчетата с имената и телефонните номера на хората, които са ни търсили. Начаса изхвърлих две с името на Данбъри. Почти едновременно с Хари намерихме спешно съобщение от Смитсън от „Безследно изчезнали“. Извадих от джоба си клетъчния телефон и набрах номера на Смитсън.

— Защо го търсиш, като можем са се качим при него? — поинтересува се партньорът ми?

— Имаш ли желание отново да го видиш как се храни?

Хари потрепери. Чух гласа на Смитсън и казах:

— Обажда се Райдър. Чух, че си ни търсил…

— Слушай, Райдър, позанимавах се с това-онова, направих си труда да проверя веществените доказателства, доколкото въобще ги има. Жената в мотела… вече имаш доклада на съдебния лекар, нали?

— Само в общи линии, Джим. Обаче присъствах на огледа на трупа на местопрестъплението.

— Забелязахте ли нещо специфично, по което жената лесно може да бъде идентифицирана? Например…

— На врата й имаше тъмночервено петно, голямо колкото монета от десет цента.

— Май загазихме. Елате веднага. И се моли на Бога да съм сгрешил, Райдър. Имам сериозно основание да го твърдя.

— Монахиня ли е?! — възкликнах невярващо.

Смитсън приглади рехавата си коса, боядисана в черно, и сресана така, че уж да прикрива плешивината му:

— Сестра Ан Мери; истинското й име е… по-точно е било Мари Гилбо. В Чилтън има женски манастир, обитателките му се занимават със земеделие и животновъдство. Произвеждат и продават козе сирене, сладко от праскови и така нататък. Сестра Ан Мери е била „командирована“ в Алабама и Мисисипи да потърси магазини, които да пласират продукцията. Когато с Нотилъс бяхте при мен миналия път, споменах тази жена, но изобщо не я свързахме с вашия случай, което е съвсем естествено; кой би очаквал, че мъртвата, намерена в долнопробен мотел, е…

Хари взе рапорта, облегна се на стената и зачете:

— Белег по рождение с диаметър приблизително три сантиметра отляво на врата почти под косата… — Погледна ме, аз кимнах. — Доста убедително.

Внезапно всичко си дойде на мястото. Дланите на жената бяха загрубели и мазолести от работата в манастирската ферма.

— Трябва да уведомим монахините — промърмори Хари. — Може и по телефона, но ми се струва, че е по-добре да отидем дотам.

— Ако искаш, ще се обадим на колегите от Чилтън — нека те съобщят трагичната вест.

— Така е много по-лесно, нали?

Пред очите ми изникна трупът на леглото, зениците-фитилчета се взираха в мен, устата, раззината в предсмъртна агония, питаше: „Защо?“ Жената беше убита на наша територия, бяхме й длъжници.

— Ще докарам колата — казах.

— Откога Мари Гилбо е в манастира, сестро? — попита Хари.

Сестра Беатрис се втренчи в далечината. Сълзи блестяха в очите й.

— Повече от двайсет и пет години — промълви и прокара длан по страната си. — Не е за вярване, че е изминал повече от четвърт век.

Сестра Беатрис беше игуменката на женския манастир „Вила Мадона“ и вероятно бе на около седемдесет години. Очите й бяха зелени като листата на дъба, който хвърляше сянка над нас, кожата й беше прозрачна като пергамент и бръчките почти не й личаха. Късата й посребрена коса приличаше на блестяща шапчица. Ако не знаех, че тази жена с широки избелели джинси „Ливайс“ и бяла памучна риза е монахиня, щях да я взема за собственичка на ранчо в Оклахома. Още щом пристигнахме и израженията ни подсказаха каква новина ще съобщим, тя побърза да каже:

— Да излезем навън. Не искам тъжните новини да бъдат впримчени сред тези стени.

Поведе ни по коридор, прекосяващ голямата централна сграда, излязохме на задната веранда, над която имаше дървен навес. В градината цъфтяха бели, жълти и пурпурни полски цветя, ливадата отвъд се простираше до горичка от прасковени дървета. В далечината две жени поправяха ограда — едната придържаше коловете, другата опъваше телената мрежа. Около тях тичаха около дузина козички. Загледах се в рогатите палавници — изглеждаха щастливи, доколкото козите могат да бъдат щастливи.