Джак Кърли - Колекционери на смърт

Тя поклати глава:

— Рубин… господин Койл е толкова… толкова мил.

— Не познавате клиенти, които са му имали зъб заради загубени дела, така ли?

— Той не се занимава с уреждането на спорове. Негова специалност са преговорите и посредничеството. Често казва: „Лидия, ако ми се налага да влизам в съдебната зала, то е, защото съм се провалил.“ Според него призванието му е да води преговори — и двете страни си тръгват доволни или поне са склонили на разумен компромис.

С Хари не бяхме открили никакви доказателства, че някой е имал зъб на Рубин Койл. Всъщност аз дори бих го нарекъл „антиадвокат“ — стараел се да укрепва отношенията между партньорите, за да сключват взаимноизгодни споразумения, използвал всяка възможност да създава хармония и радост. На седмия ден си почивал, от време на време в компанията на госпожица Барстоу.

— Какво ще ни кажете за тримата съдружници, които са собственици на фирмата? Предполагам, разговаряли сте с тях. Знаят ли нещо?

Тя поклати глава:

— Господин Хъмърли е старшият съдружник, Рубин се отчита само на него. Днес дойде в кантората и се опита да поработи, но сърцето пак го сви и сега е в болницата под наблюдение. Горкият човек е на седемдесет години.

— Какво каза по повод изчезването на адвокат Койл?

— Все повтаряше, че Рубин е решил да си вземе малка отпуска, за да си почине, и след ден-два ще се върне.

— Последен въпрос, госпожице Барстоу. Спомняте ли си нещо необичайно да се е случило през седмицата, предшестваща изчезването на господин Койл? Помислете си важни са дори най-незначителните подробности, били те за хубаво или лошо.

По очите й разбрах, че си е спомнила нещо.

— Няколко дни, преди да… престане да идва на работа, Рубин беше на среща с клиент. По пощата пристигна пакетче за него, отдолу беше написано „Лично и поверително“. Нямаше адрес на подателя. Рубин настоява да отварям цялата му поща, затова отворих пакетчето. Вътре имаше дебел плик, в който се намираше още един, но по-малък — все едно да отваряш от онези руски дървени кукли. В малкия плик в полиетиленова опаковка бяха увити парчета картон, прикрепени едно към друго с прозрачна лепенка.

— Какво имаше помежду им?

Лидия разпери палеца и показалеца си, обозначавайки нещо, широко колкото три пощенски марки, поставени една до друга:

— Ей толкова малка рисунка…

Побиха ме ледени тръпки.

— Извинете, госпожице Барстоу — прекъснах я. — Миниатюрна картина ли имате предвид? Произведение на изкуството ли?

Тя кимна:

— Да. Краищата бяха разръфани, все едно картинката беше изрязана от по-голямо платно.

Стори ми се че чувам дрезгавия глас на човека, който тази сутрин ми позвъни по телефона: Интересувам се дали сте намерили нещо, свързано с изкуството.

Само че шантавият тип питаше за местопрестъплението, нали?

— Какво беше нарисувано на картината, госпожице Барстоу? — попитах.

— Не беше изображение на нещо конкретно, а някакви заврънкулки и странни форми. Цветовете бяха зашеметяващи.

— Нямаше ли писмо или обяснителна бележка?

— Не. Стори ми се странно, но сложих пакетчето при входящата кореспонденция.

— Оттогава виждали ли сте го?

Лидия поклати глава:

— Той сигурно го е взел.

— Шефът ви любител на изкуството ли е? — попитах. — Колекционира ли картини?

Тя печално се усмихна:

— Веднъж го помолих да ме заведе на изложба на импресионисти в Музея на изкуствата. Посочваше ту едно, ту друго платно и непрекъснато питаше: „Какво означава това, Лидия? Нищо не разбирам.“ Тръгнахме си след двайсет минути.

— Кажете ми нещо повече за миниатюрната картина, която е пристигнала по пощата.

— Беше великолепна. Никога няма да забравя невероятните цветове и как формите си прилягаха. Въпреки това…

Направи ми впечатление, че шепне; отместих очи от бележника и я погледнах:

— Какво, госпожице Барстоу?

— В нея имаше нещо странно. Нещо, което усещах, но не виждах.

— Помъчете се да го опишете — намеси се Хари.

Тя озадачено ни изгледа, после промърмори:

— Струваше ми се, че ако гледам по-дълго картината, ще сънувам кошмари. Глупаво е, нали?

След посещението в юридическата кантора повторно навестихме Хакам. Заварихме го в задимената му канцелария. Хари поиска книгата с резервациите и я запрелиства.

— Изглежда, мотелът е любимото място за срещи на хора с имена Смит и Джоунс — отбеляза по едно време.

Управителят сви рамене: