Джак Кърли - Колекционери на смърт

— Как се добра до тази информация?

— Обявен е за изчезнал. От полицията в Мобил. Да се чуди човек дали вие, момчетата от различните отдели, изобщо общувате помежду си.

— Скапани зеленчуци — изръмжа полицай Джим Смитсън, който с погнуса се взираше в нещо неугледно, поставено върху салфетка на бюрото му. Облегнал беше лакти на плота, с юмруци подпираше заоблената си брадичка и дори не погледна двама ни с Хари, когато отворихме вратата му с табелка „Безследно изчезнали“.

— Извинявай, за какво говориш? — попитах.

Смитсън печално поклати глава, двойната му гуша се разтресе:

— За шибаната диета. Сурови зеленчуци и плодове. — Посочи предмета върху салфетката и добави: — Как ти харесва сутрин да се събудиш и да видиш това?

— Пържено картофче ли е?

— Резен пащърнак, Райдър. Само че е покафенял. Сигурно не е пресен. Отгоре нямаше етикетче със срок на годност.

— Хм, не знаех — промърморих. — Никога не съм си купувал пащърнак.

Смитсън изгледа на кръв парченцето зеленчук:

— Тази жалка хапка ми е обядът. Докторът ме посъветва да сваля поне пет кила, защото качвам захар.

— Ами… съжалявам — избърборих, защото нищо друго не ми дойде на ум.

Смитсън изгрухтя, взе подострен молив, набучи на него парчето зеленчук и потръпвайки от отвращение, го хвърли в кошчето за смет.

Хари проговори за пръв път:

— Вредно е да гладуваш, Джим.

— Не бери грижа за мен. В джоба имам парче алабаш — опечалено заяви Смитсън. — Намести се на креслото, а изкуствената материя, от която беше ушит панталонът му, изскърца при търкането с найлоновата дамаска. Беше прехвърлил петдесетте и докато чакаше да се пенсионира, работеше в отдела за издирване на изчезнали хора, и то сам — от време на време му помагаше по някой от начинаещите детективи. Погледна накриво Хари и добави: — По работа ли сте дошли, или да ме зяпате, докато се храня?

— Проверил си отпечатъците на мъртвата от мотела, но не съвпадат с тези на хората от твоята картотека, така ли?

Той забели зачервените си очи:

— Точно. Жената е с кестенява коса и кафяви очи. Средна на ръст, с нормално тегло.

— На възраст около петдесет години. Ти ли си го добавил в справката?

— Да, и какво от това? Да не искате да се обадя на Американския съюз на пенсионерите?

— Предполагаме, че навремето се е занимавала с тежък физически труд. Както казах, може би е упражнявала професия, която изисква да се стои на открито… например работа на полето или в строителството. Съобрази ли се с тези фактори?

— Колко пъти ще ми го повтаряш, да не съм малоумен? Опитах всичко, но не се получи. — Смитсън се оригна и неохотно закълва с два пръста по клавиатурата. — Повтарям… Открих данни за монахиня, която не се е върнала от градската отпуска, но манастирът се намира чак в окръг Чилтън. Една служителка във флота е обявена за издирване, ала тя е едва на деветнайсет. Имаме и няколко бягства на тийнейджъри. Търси се и застрахователна агентка на име Бей Минет, само че в описанието й се посочва, че тежи сто двайсет и осем килограма…

— Имаме ново развитие на събитията — прекъсна го Хари. — Изглежда, сред стотиците пръстови отпечатъци в бунгалото с мъртвата, са били открити и тези на някой си Рубин Койл. Току-що научихме, че и той е обявен за издирване. Кога е съобщено за изчезването му?

Смитсън отвори друг файл, примижа към монитора и обяви:

— Преди пет дни. Не отишъл на работа, нямало го и вкъщи. Молбата за издирване е подадена от Лидия Барстоу, неговата помощничка.

Хари се намръщи:

— Не видях рапорт за този Койл. Да не си забравил да ни го изпратиш?

Смитсън изръмжа, грабна попълнената бланка и я размаха пред очите му:

— Разбира се, че ти изпратих копие. Сигурно си го забутал някъде, а може да е заровено под похвалните грамоти на бюрото ти.

Грабнах листа хартия и тръгнах към вратата. Джим въздъхна, извади от кошчето парчето пащърнак; преди да изляза, го видях как се готви да го пусне в устата си.

Адвокатската кантора „Хъмърли, Мелбин енд Раус“ се помещаваше в пететажна сграда със светлоотразяващи прозорци встрани от шосето за летището. Докато пътувахме натам, заваля дъжд, но бурите преминават през Мобил за времето, необходимо да преброиш монетите в джоба си, и сега слънцето вече си пробиваше път през облаците. Движението към летището беше натоварено — приличаше на буен метален поток. Изгорелите газове, смесващи се с изпаренията от дъжда, превръщаха въздуха в отровна смес, затова с Хари побързахме да влезем в сградата с огледалните прозорци.