Джак Кърли - Колекционери на смърт

— Шшшт! Слушам.

— А? — изръмжа онзи и озадачено се облещи.

Направих опечалена физиономия.

— Още е живо — промълвих, поклатих глава. — Много го боли. Чувате ли как стене?

— Какви ги дърдориш? — изкудкудяка жената.

Внимателно оставих фризбито на земята и докато се изправях, измъкнах глока от кобура под сакото ми, махнах предпазителя и сложих пръст на спусъка.

— Божичко! — прошепна непознатата и пребледня като платно. Мъжът й даде на заден ход, без да откъсва от мен ужасените си очи. Коленичих до фризбито и нежно го погалих.

— Ще го избавя от мъките — казах и внимателно се прицелих в сплесканата пластмасова играчка. — Запушете си ушите.

Когато отново вдигнах поглед, двамата си бяха плюли на петите и бързо се отдалечаваха.

Индикаторът на телефонния секретар показваше, че имам две съобщения. Свалих сакото и кобура с пистолета, преметнах ги на облегалката на един стол, сложих си къси гимнастически гащета и тениска. Понечих да натисна бутона за прослушване на съобщенията, но на вратата се почука. На площадката отвън стоеше Джими Джентри от полицията на остров Дофин — върлинест и червенокос мъж на около трийсет и три — с една-две години по-възрастен от мен. Беше израснал в дълбоката провинция в семейство на баптисти и макар че от пет години работеше в полицията на остров Дофин, още не проумяваше защо богаташите не благодарят непрекъснато на Всевишния, задето им е поднесъл всичко на тепсия. Махнах му да влезе:

— Сядай, Джими. Ще пиеш ли нещо газирано?

— Не, защото ще се наложи да спирам на всяка крачка, за да пикая. Обадиха ми се, че си заплашил с оръжие Бловайнови.

— Кого?

— Хората, дето са наели съседната къща. Жената май има доста остър език, а?

Разказах му какво се е случило. Той се смя, докато му потекоха сълзи, които избърса с ръкава на ризата си.

— Ще ги предупредя да не те закачат — каза. — Кога се връщат Джон и Мардж?

— След цяла вечност. Мисля, в средата на октомври.

— И семейство Мартин ли ги няма? — поинтересува се той за другите ми съседи.

— Заминаха на гости при внуците си в Северна… или май беше Южна Дакота.

Джими се усмихна:

— А може да е Западна Дакота. Дали ли са вилата под наем?

Свих рамене и отидох до прозореца. Къщата на семейство Мартин беше малка едноетажна постройка с блестящ метален покрив и беше копие на моето наколно жилище, само дето беше боядисана в тъмнорозово, а скромното ми обиталище — в бяло. Щорите бяха спуснати, в нито един прозорец не се виждаше светлина. На алеята нямаше кола.

— Май няма никого — отвърнах.

— В такъв случай ще ти досаждат само едни съседи — отбеляза Джими, стана и тръгна към вратата. — Всичко хубаво, Карсън. И се постарай да не застреляш двамата Бловайн. Писането на рапорти и обяснения ще ме довърши.

Той спря да поговори със съседите. Съпрузите изглеждаха горчиво разочаровани, че не ме е извел, окован във вериги. Като зави по улицата, Джими два пъти натисна клаксона, за да ми сигнализира, че умира от смях. Аз също се изкисках, приближих се до телефонния секретар и натиснах бутона за прослушване.

Добър вечер, детектив Райдър. Обажда се Диди Данбъри от Канал 14. Става въпрос за днешната жертва в мотела. С детектив Нотилъс бяхте извън вашата територия, нали? Искам да знам дали разследването ще се води от СОППЛ, моля ви да дадете изявление. Между другото, видях снимката ви във вестника — изражението ви е доста странно…

Гневно натиснах бутона за изтриване, гласът на Диди Данбъри секна. Зачаках второто съобщение. Механизмът изщрака, в стаята проехтя гласът на мъртвата ми майка:

Карсън, мама се обажда от рая. Знаеш ли какво, синко? Батерията на клетъчния телефон — онази малка играчка, с която се сдобих преди време, почти се изтощи. Току-що научих, че в рая няма зарядни устройства. Какво да прави една жена, ако не може от време на време да разговаря с любимия си син? Разбира се, имам и друг син, но той е ПРЕВЗЕТ МРЪСНИК И МИ СЕ ЩЕ ДА ИЗГНИЕ В АДА…

Строполих се на креслото до телефона. Говореше брат ми Джереми. По-точно едно от превъплъщенията му. Гласът на майка ми продължи:

… помня как понякога се стараех да шия красиви рокли и ОНОВА МАЛКО ЛАЙНО ДЖЕРЕМИ НЕ ПРЕСТАВАШЕ ДА ВРЕЩИ: „ПОМОГНИ МИ МАМО, ТАТКО ИСКА ДА МЕ УБИЕ, ПОМОГНИ МИ МАМО!“ Как да си вършиш работата, когато трябва да се занимаваш с ЕГОИСТИЧНО МАЛКО ЧУДОВИЩЕ? О, Карсън, да знаеш колко се измъчих! Тук, в рая, е много хубаво — върху всеки малък облак има шевни машини. А ти можеш да зарадваш майка си, като й се обадиш по всеки небесен телефон, след като чуеш това съобщение, и да й кажеш откъде да си намери зарядно устройство. Трябва й много бързо. Благодаря ти и Бог да благослови всички освен онзи СКАПАНЯК ДЖЕРЕМИ — НЕГО ДА ИЗПРАТИ ДА СЕ ПЪРЖИ В АДА! Моля те, обади ми се още довечера, скъпи Карсън. Предай поздрави на приятелката си госпожица Ейва. Дочуване, скъпи.