Джак Кърли - Колекционери на смърт

— Искаш да кажеш, че операторът от Канал 14 се крие в пощенска кутия ли?

— Мисълта ми е за начина, по който работи Курв… онази Данбъри. Изстрелва въпрос след въпрос, за да постави хората натясно, а Ръката заснема объркването им.

— Как така я познаваш толкова добре? Да не си станал запален телевизионен зрител?

Партньорът ми беше страстен почитател на музиката — грамофонни плочи със записи на блус и джаз бяха разхвърляни из цялата му къща. Едва напоследък бе започнал (и то с голямо нежелание) да колекционира компактдискове. Използваше телевизора си — старомоден апарат с черно-бяло изображение и мъничък екран, за да подпира вратата.

— Преди три-четири години Курв… кучката ми създаде големи ядове. Неволно се изпуснах пред нея, че трупът, който бяхме намерили, е на известен наркопласьор. Веднага разбрах, че съм сгафил, и я помолих да не го разгласява. Тя се съгласи, обаче вечерта името на човека беше съобщено по новините.

— И?

— Нямах представа, че от отдела за борба с наркотиците дебнат този тип, надявайки се да ги отведе до голяма пратка от Колумбия. След като по телевизията съобщиха, че онзи е пречукан, куриерите се скрили вдън земя. Ако оная патка ме беше послушала, стоката щеше да падне право в ръцете на федералните агенти.

— Олеле!

— На косъм се разминах да не ме направят регулировчик в някое задръстено градче с една улица. И до ден-днешен като видя тази жена, започвам да скърцам със зъби… Е, Карсън, бегом!

Щом ни видяха, репортерите се втурнаха към нас.

— Кой е в бунгалото?

— Без коментар.

— Обир ли е имало?

— Без коментар.

— Някакви предположения за мотива?

— Без коментар.

Тичахме с наведени глави — знаехме, че ако срещнем погледа на някой репортер, това ще му подейства както кръвта действа на акула и ще подсили истерията. Пък и отговарянето на журналистически въпроси не беше наша работа, а на костюмарите от отдела за връзки с обществеността, които ги биваше в увъртането; ние винаги бяхме прекалено заети да търсим истината.

— Това разследване на СОППЛ ли е, детектив Райдър? Затова ли сте тук с детектив Нотилъс?

Последният въпрос ме стресна. Обърнах се — на сантиметри от лицето ми се изпречи микрофон. Иззад него в мен се втренчиха големи сиви очи, озаряващи симпатично женско лице, обрамчено от светлоруса коса — Диди Данбъри, репортерката от Канал 14. Краката ми престанаха да се движат, докато Хари не ме смушка отзад:

— Кажи „Не“, да му се не види!

— Не — повторих като папагал.

Тя повдигна вежда:

— Струва ми се, че двамата сте извън вашия район.

Хари ме изблъска в бунгалото. Хъмбри наблюдаваше как помощниците на съдебния лекар изваждат свещите от очите на жената. Показа ни прозрачно пликче за веществени доказателства, в което имаше нещо като едри песъчинки:

— Намерих ги в косата на жертвата. Приличат на веществото, което се е набило в гънките на врата и в свивката на ръката й, също под ноктите и в пъпа й.

Тонът му беше странен. Огледах се — само ние с Хари бяхме достатъчно близо да го чуем.

— Стегни се, Бри, никой не ни слуша. За какво мислиш?

— Зомбита — прошепна той и загадъчно се усмихна.

Още беше ранен следобед, но с Хари взехме снимките и заобикаляхме из съседните улици, за да разпитаме така наречените „дами на нощта“. Всъщност „нощта“ не отговаря на истината; повечето жени, които продават живота си на порции от по десет минути, използват някакъв наркотик, за да издържат, а пристрастеният жадува за дрога двайсет и четири часа в денонощието. Срещнахме се с много момичета и един травестит. Повечето поглеждаха снимките и поклащаха глава. Някои се позамисляха, после изтърсваха: „Тц, не е тази, за която помислих“ или по-баналното: „Никога не съм я виждала. А вие, ченгета, що не се разкарате, че ми пречите да бачкам?“

С Хари няколко часа си търкахме подметките, но напразно. Щом влязохме в участъка, Том Мейсън ни пресрещна, преди да влезем в общото помещение:

— Шефът ви търси, момчета. Чака ви в моята канцелария.

Не благоволи да ни съобщи каква е целта на посещението на голямата клечка. С партньора ми се спогледахме и неохотно затътрихме крака към канцеларията на Том. Плакет, издокаран с костюм на тънки райета, стоеше с гръб към нас до прозореца и се взираше в Гавърмънт Стрийт. Видях как вдигна гладката си длан и приглади идеално подстриганата си тъмна коса. На китката му проблесна златен часовник. Докато се обръщаше към нас, изражението му претърпя метаморфоза — намръщената му физиономия се замени от широка усмивка.