Джак Кърли - Колекционери на смърт

Завих по алеята, посипана с пясък, смесен с натрошени мидени черупки, и водеща към дома ми, който се намираше между двете къщи на съседите; около сградите се издигаше рехава горичка. Отдалеч видях някакъв непознат хамър — яркочервен като противопожарна кола, с грамадни гуми и лампи на покрива; регистрационните номера бяха на щата Невада. Зърнах и двама души на тясната пясъчна ивица между къщите, която според нотариалния акт беше моя територия. Само че нямаше обозначителни табели, пък и въобще не ми пукаше. Непознатата жена вдигна ръка. Махнах й и продължих към моята къща, без да намаля компактдисковото устройство — гласът на Джон Лий Хукър продължи да гърми от колоните.

Повечето мои съседи през горещото лято заминават на север, а къщите си дават под наем на туристи. От май до септември съм заобиколен от непознати хора — някои остават по седем дни, други повече. Джон и Мардж Амбърли например предоставят на желаещите елегантната си двуетажна къща, която е три пъти по-голяма от наколното ми жилище, срещу „скромната“ сума от две хилядарки на седмица. Временните ми съседи обикновено са свестни хора — наемите са прекалено високи за студенти, излезли в лятна ваканция, и за малоумници, които си устройват барбекю в дневната, защото там климатикът е най-силен.

Щом слязох от колата, някой зад мен се провикна:

— Хей, тъпако, кой ти е дал шофьорска книжка?

Обърнах се и видях жена на около трийсет и пет години. Беше привлекателна като всички дами, които полагат големи грижи за поддържане на външността си; косата й, изрусена на кичури според повелите на сегашната мода, беше старателно оформена на букли, кожата й беше гладка като коприна, тенът й беше равномерен, сякаш беше нанесен с бояджийски пистолет. Жълтата й плажна рокля не беше конфекция, а изглеждаше скроена така, че да подчертава пищния й бюст. Доколкото разбирах от дизайнери, дрехата беше дело на Дау Корингс. Единствените физически недостатъци на непознатата бяха кривите й крака и тънките й гневно стиснати устни. Забелязах, че леко се олюлява, и реших че може би е ударила няколко питиета.

— Моля? Какво обичате? — попитах учтиво.

— Премаза ни фризбито! — процеди тя. — Изкрещях ти да внимаваш, но ти мина право през него. Бас държа, че го направи нарочно, задник такъв!

Обърнах се да погледна синия диск на алеята и заявих:

— Грешите, мадам. Прегрешението ми е съвсем неволно. Отдавна се каня да си купя лепенка за задната броня с надпис: „Не мачкам фризбита“, но все не ми остава време.

— Не се гъбаркай с жена ми, умнико, че да не ти се стъжни — обади се мъжки глас.

Ненадейно на сцената се появи нов актьор — мъжленцето на госпожата, ако се съдеше по еднаквите им венчални халки. Беше висок близо метър и деветдесет, тежеше около сто и двайсет килограма и се мъчеше да „глътне“ корема си — задача, несъвместима с усилието му да се прави на мъжкар. Прошарената му коса беше късо подстригана и с бретон като на римските императори в холивудските филми. И неговият тен беше съвършен, сякаш бояджийският пистолет бе напръскал дори бръчиците около малките му очи. Носеше черни плувки „Спийдо“ — неуместен избор за човек с бирено коремче.

Жената вдигна съсипаното фризби и го запрати към мен. Пластмасовият диск се удари в коленете ми.

— Шест долара! — заяви тя и вдигна шест пръста.

Познавах тези хора, по-точно — техния местен еквивалент. Живееха на кръстовището на Голямото Богатство и Лошото Възпитание — район, който напоследък май все повече се разширяваше. Подмазваха се на по-заможните от тях, подиграваха се на по-безимотните и бяха живото доказателство, че думичката „измет“ върви и без определението „беден“. Хобито им да притежават вещи беше в основата на настоящата малка драма. Макар че вероятно бяха милионери, двамата щяха да настояват да получат шест долара за глупавата играчка, за да докажат превъзходството си над мен. Мизерната сума не ги вълнуваше, важното беше моето подчинение.

Мъжленцето се усмихна:

— Съветвам те да се бръкнеш, приятел.

— Ами ако не искам?

Шишкото се ухили, отпусна ръце, взе да свива и да разпуска юмруците си.

Нямах никакво желание да се занимавам с тези типове — животът бе прекалено кратък, а днешният ден — прекалено дълъг. Позамислих се, после се наведох и взех сплескания диск. Разгледах го, доближих го до ухото си, наклоних глава и се заслушах.

— Какво правиш, мамка му? — попита дебелакът.

Притиснах пръст до устните си: