Джак Кърли - Колекционери на смърт

Вирнах брадичка и се постарах да заема героична поза, подхождаща на борец с престъпленията. Проблеснаха светкавици на фотоапарати. Пъхнах под мишница плакета и понечих да сляза от подиума. Микрофонът попадна в полезрението ми и въпреки предупреждението на партньора ми, не издържах на изкушението да кажа няколко думи:

— Първо, искам да благодаря на полицейската академия…

Микрофонът запищя като заклано прасе. Забелязах как присъстващите се намръщиха и потрепериха, неколцина машинално се приведоха, сякаш да се защитят. Някакъв келнер така се стресна, че изпусна подноса, препълнен с чинии — на пода се разхвърчаха парчета порцелан. Хари изръмжа, заби палец в бъбреците ми и ме изтика от подиума, лишавайки ме от краткия миг на слава.

Фотографията, заснета по време на награждаването, беше поместена във вестниците на следващия ден, когато бях свободен от дежурство. Видях я едва в сряда. Отидох на работа по-рано, за да наваксам изоставането с досадната документация. Някой шегобиец беше залепил за стола ми изрязаната снимка, отгоре имаше листче с надпис: „СУПЕР ДЕТЕКТИВИ“.

На фотографията двамата с Хари стискахме плакетите, кметът стоеше между нас. Под грамадните мустаци на партньора ми се долавяше тънка усмивчица. Моята поза на борец с престъпленията ми придаваше вид на глуповат герой от комикс. Поклатих глава, зарекох се никога повече да не приемам награди и прочетох текста под снимката.

„НАГРАДИ ЗА ПОЛИЦАЙ НА ГОДИНАТА — Кметът Лайл Едмъндс поднася престижните отличия на детективите от полицията на Мобил Хари Нотилъс (вляво) и Карсън Райдър (вдясно). Нотилъс и Райдър участват в елитния Специален отряд по психопатологични прояви срещу личността (СОППЛ) и се смятат за специалисти по серийните убийци и други психо…“

— Как мислиш, добре ли си излязъл? — с меден глас продума някой зад мен. Обърнах се и видях Том Мейсън, който се усмихваше… доколко бе възможно да се усмихва човек с неговото лице, набръчкано като разтегателна хартия. — Хм, изражението ти е забележително, Карсън. Някак… екзалтирано.

Почувствах, че се изчервявам като ученик, когото са спипали да прелиства порносписания, престорено небрежно хвърлих изрезката на бюрото. Том продължи, този път сериозно:

— Току-що някой се е обадил на 911, за да съобщи за труп в мотел „Коузи Кабинс“. Струва ми се, че случаят е по-особен. Свързах се с Хари, той вече пътува насам.

Станах, облякох си сакото:

— В какъв смисъл особен, Том?

— Човекът, който се е обадил, е говорел развален английски. Пък и няма смисъл да ти обяснявам, сам ще видиш за какво става въпрос. Съдебният лекар вече е на местопрестъплението, криминалистите скоро ще бъдат там. Казах на всички да бъдат спокойни, защото изпращам носителите на наградата „Полицай на годината“. Да знаеш, че много се зарадваха.

„Коузи Кабинс“ беше западнал мотел, състоящ се от дузина бунгала, разположени на площ от четири-пет акра, обрасли с високи дървета. През седемдесетте мястото вероятно е било очарователно, но градът се беше разраснал като метастази на злокачествен тумор; бунгалата вече бяха заобиколени от клубове за стриптийз, барове и автосалони за продажба на коли на старо. Сега мотелът се посещаваше предимно от влюбени двойки или от мъже, които искаха да предложат на платените си партньорки малко повече удобства отколкото задната седалка на колата. Завих по алеята и видях Хари да влиза в бунгалото, над чийто прозорец блестеше неонов надпис „КАНЦЕЛАРИЯ“. Натиснах клаксона. Партньорът ми спря на прага и се обърна.

Извиках:

— Каква е хавата?

Той поклати глава, сякаш речникът му беше беден, за да опише видяното, посочи най-далечното бунгало и влезе в канцеларията. Направих обратен завой и потеглих към дървената къщичка, която ми беше показал. Отпред бяха паркирани автомобилите на съдебния лекар и на криминалиста плюс една патрулка; полицай Лейтън Уидроу се облягаше на задната й броня и с носна кърпичка бършеше потта, избила по плешивото му теме. Спрях зад патрулката и слязох. В колата, снабдена с климатик, нетърпимата горещина не се усещаше, ала когато за пръв път вдишах нажежения въздух, едва не се строполих на земята.

— Какво имаме този път, Лейтън? — попитах задавено.

Той кимна към бунгалото:

— Влизай бързо, Райдър. Всеки момент ще запеят „Честит рожден ден.“

— Моля? Да не ти се е размекнал мозъкът от жегата?

Уидроу се обърна и впери поглед в колите, преминаващи по шосето, все едно не беше виждал по-вълнуваща гледка. Тръгнах към малкото бунгало и мимоходом отбелязах, че постройката отчаяно се нуждае от пребоядисване. Шефът на криминалистите Уейн Хъмбри стоеше на вратата с гръб към мен. Хъмбри беше трийсет и пет годишен, чернокож, кльощав като скелет, плешивото му теме бе увенчано с туфи коса. Чу стъпките ми, обърна се, печална усмивка озари лицето му, кръгло като месечина.