Джак Кърли - Колекционери на смърт

— Станете! — извика съдебният пристав.

Присъстващите — повече от двеста души, се надигнаха като вълна.

Не помръдна само обвиняемият — слаб русокос мъж, който макар и със затворническа раирана униформа, се държеше така, сякаш носи скъп английски костюм. Марсдън Хекскамп беше кръстосал крак върху крак и се поклащаше сякаш в такт с бавна мелодия, която чуваше само той. Кичурът коса, паднал на челото му, насочваше вниманието към очите му, сини като океана. Той се обърна към галерията и се усмихна, все едно току-що беше чул духовит виц. Погледът му се спря на Уилоу и за частица от секундата усмивката му помръкна. Адвокатът го потупа по рамото и му направи знак да стане при влизането на съдията.

Марсдън Хекскамп извърна глава и се изплю в шепата му.

Уилоу видя как адвокатът потрепери от отвращение и избърса дланта си в панталона. Никой друг не забеляза малката драма — очите на всички бяха приковани в съдия Амброуз Т. Пенфийлд, който самоуверено вървеше към мястото си. Беше дребен на ръст, но липсата на внушителна фигура се компенсираше от гласа му, дълбок като кладенец, и ястребовите му очи, които гневно проблясваха дори при най-малкия признак на неподчинение. Изгледа заканително Хекскамп (който се усмихна и дружелюбно му кимна), намести очилата си, разгъна лист хартия и монотонно зачете:

— Днес сме се събрали тук, за да осъдим Марсдън Хекскамп. Най-сетне настъпи краят на седмиците, през които се сблъскахме с толкова гнусни подробности, че двама съдебни заседатели не можаха докрай да изпълнят задълженията си. Единият получи тежка нервна криза и още е в болницата…

Адвокатът на обвиняемия се изправи:

— Господин съдия, смятам за неуместно…

— Седнете! — сряза го Пенфийлд.

Адвокатът се подчини — изглеждаше облекчен, че с това ролята му е приключила.

— Потърпевши са не само съдебните заседатели — продължи Пенфийлд с гръмовния си глас, — но и всички, усетили миризмата на сяра, която досущ мъгла обгръща Марсдън Хекскамп…

Подсъдимият се престори, че вдига чаша за тост, веригите около деликатните му китки издрънчаха като камбанки. Съдията замълча за миг, втренчи се в него и заяви:

— Циркаджийските ви номера повече няма да безпокоят съда, господине. С властта, дадена ми от щата Алабама, постановявам да бъдете отведен в затвора „Холман“, където — надявам се в най-скоро време, ще бъдете умъртвен на електрическия стол. И нека Бог се смили над онова, което се гърчи във вас. — Той удари по масата с чукчето.

Марсдън Хекскамп се изправи и бръсна ръката на адвоката, който се опита да го задържи:

— Няма ли да разрешите на осъдения да каже няколко последни думи, господин съдия?

— Седнете, господин Хекскамп!

— Нямам ли право? Нима човекът, комуто предстои скоро да умре, няма право на няколко последни изречения?

— Давахте ли последната дума на вашите жертви?

Марсдън Хекскамп се позамисли, после развеселено се усмихна:

— Някои не спираха да говорят, господин съдия.

— Мръсник! — провикна се човек с грубовато лице и размаха юмрук. Изглеждаше пиян.

— Седнете и се дръжте прилично, сър, в противен случай ще наредя да ви изведат от залата — почти любезно каза Пенфийлд. Човекът се тръсна на стола и с длани закри лицето си.

— Е, господин съдия, ще ми разрешите ли да говоря? — настоя Хекскамп.

Уилоу забеляза как съдията изгледа присъстващите, застинали в очакване, и репортерите, които тръпнеха да запишат последните думи на жестокия убиец, поколеба се и посочи часовника си:

— Давам ви трийсет секунди, господин Хекскамп. Предлагам да кажете молитва за спасение на душата ви.

Усмивката на осъдения помръкна, очите му гневно проблеснаха.

— Избавлението е надеждата на безмозъчните глупци, съднико! Важното е не къде отиваме след смъртта си, а какво създаваме, докато разполагаме със скромното ателие на този свят…

— Убиец! — кресна някаква жена.

— Безумец! — провикна се друга.

Пенфийлд удари с чукчето:

— Тишина! Остават ви десет секунди, господине.

Хекскамп се обърна към галерията. Огледа присъстващите, за миг се втренчи в Уилоу, после отново погледна съдията:

— Творбите на нашия живот остават вечни — мигове, застинали във вечността като паячета в кехлибар. Само че като по магия те могат да пълзят. Да хапят. Да въздействат…

— Пет секунди. — Пенфийлд театрално прикри с длан прозявката си.

Лицето на Хекскамп пламна от оскърблението.

— ТИ си ГАДИНА! — кресна на съдията. — Жалко, презряно същество, нищожество… не, по-малко от нищожество, гнусен червей, възправил се срещу величието на ИЗКУСТВОТО!